декември 07, 2009


 
Е как да не обичам средствата за масова дезинформация Чакай сега да видим откъде да го тръгна. Гния си вчера зад компа и ползвам
BTV за фон. Евала и този път на журналистите! След по-малко от два месеца ставам на 29 и ако не бяха те, щях да продължавам да тъна в неведение, че баща ми – дипломиран механик във военноморското и енти години стаж в открито море, имал
професионален празник. Той е на 50 и кусур, но и той не знаеше. Така де, Никулден бил освен ден на рибарите и банкерите, още на моряците и крадците.
 
Замислих се над причинно-следствените връзки. Значи рибарите ловят риба и най-добре знаят, от опит - логично, че рибата се вмирисва откъм главата. Банкерите принципно са по-изобретателни рибари, защото от години са се специализирали да ловят шарани в мътните води на сивата икономика и са проумели, че тигана не се слага на огъня, докато рибата още не е налапала въдицата, а директно се мята във водата и се ползва за плавателен съд. Така хем мятат захранката на по-широк фронт, хем го ползват и за спасителна лодка, когато наоколо започнат да се навъртат и други кръвожадни акули. (Мисля, че ДСК нещо изостават, трябва сюжетно да си видоизменят онази рибарска реклама.) Всъщност има нещо много библейско в професията банкер. Нищо не намеквам за евреите. Банкерите не просто обещават да нахранят хората с хляб и риба, подобно на Исус, но - о, чудо! Те успяват да превърнат целия народ в, както би се изразил Доган, балъци. По отношение на доходите спрямо банкерите, моряците са дребни риби. То затова в Сомалия моряците са се усетили овреме и са станали пирати, пък ние нека си ги обиждаме, че са държава от третия свят. Да, ама те търсят ефективни методи за справяне с кризата, пък нашата политическа икона – Бойко Борисов, тепърва ще търси дипломатични начини за справяне с неизгодния за България енергиен проекта - петролопроводът Бургас-Александруполис.  
И докато търся логиката на събитията и безуспешно се моткам из бокса в издирване на чиста чаша и студена бира, то BTV успешно се е пренесло в кухнята на Росен Петров, където се нищи друга криза – владеенето на българския език сред учениците и тъкмо Андрей Слабаков е достигнал до философската дилема: дали народът ни е наполовина неграмотен или наполовина грамотен. Абе що ли не си налея една наполовина пълна чаша студена хлорирана вода от чешмата и както се казва: „Здраве да е! Наздраве!”


декември 04, 2009


 

От няколко години чета какво пишат хората по блоговете си било по работа, било от любопитство и все се каня да си спретна едно такова петно за словоблудства, но или не ми оставаше време, или не ми достигаше желание, а определено имах нужда от подобен отдушник, преди да са ме вкарали в матрицата. Според предишната ми редакторка, съм била ревнива към думите си. Не е така, просто й се дразнех за скопените ми идеи... Та така де – ей го на, блогът ми. Явно идеята не просто е трябвало да цъфне в главата ми, а да завърже и да узрее.
Признавам си, много още има да уча за възможностите на публичния „електронен дневник”, но все отнякъде трябваше да започна. Доста въпросителни имам около организацията, оформлението и настройките, но както са
рекли онези от страната на неограничените възможности-
I’ll hit the ground running. Е, точно поради тази причина, вероятно, и историята им е пишман велика, националните им герои са псевдо колоси, политическата им система по погрешка наричат демокрация, а настоящият им президент, пак по погрешка, трепе мухи, но какво толкова, все пак не ги яде! Нали теорията се усвоява най-добре в практиката, а самата теория се гради върху емпирично потвърдени доказателства на принципа „проба / грешка”. Вярно е, че този принцип е фундаментален по отношение на житието и битието ми. Благодарение на него, вчера дори успях да оправя съотношението на текста в първия ми пост спрямо страничната лента, като промених HTML кода (е, и след като изместих заглавието на целия блог в дясно, не успях да го центрирам отново :), но има надежда!
Ще ме извините и за потресаващия вид на изображенията. В гимназията, а и като студент, правех разни забавни монтажи в допълнение към подаръка на някой приятелче за ЧРД. Над 6-7 години обаче, не съм ползвала Photoshop за нещо по-различно от оправяне на разни хептен аматьорски снимки, за да ги изтипосаме по телевизията. Поне следя достиженията на дизайнерите в Worth1000. Сайтът е страхотен и редовно си губя времето в галериите, защото често изкача по някоя нова, затрогваща окото манипулация. Не е тайна, че в блога ще качвам разни интересни картинки от там, както и че съм заимствала разни неща по оформлението, но по-скоро като темплейти, върху които реализирам собствените си приумици и за момента направо съм доволна от резултатите ;). Спокойно! Знам, че бързо ще ми мине и пак ще се заема с ремонта на фасадата. Това си е направо фина шпакловка от виртуален тип. Все пак колажите ми, дори и некадърни, са за предпочитане пред снимките.
За разлика от повечето женки, въобще не обичам да се снимам. Не че нещо, ама нищо естетично не виждам в манията за нелепо позиране пред някоя природна забележителност или красив пейзаж. Не говоря за яките моменти, уловени в крачка или за професионалната фотография, въпреки че, в моя случай, с обектива не се харесахме още от най-ранно детство. Кръстницата ми е фотограф и редовно ме дебнеше с апарата, за да увековечи идиотските гримаси и абсурдни пози, които менях със скорост ала кадър в секунда, защото, според баба ми, имах „въгарец в задника". Това странно същество - въгарецът, ми звучеше толкова уникално и приказно, че вместо очаквания ефект – да се засрамя и да мирувам, се ухилвах доволно и разгръщах маймунджилъците си до неподозирани висоти. А милата ми кръстница изпадаше в потрес, опитвайки се да ме щракне в някаква по-човешка поза със сладурска усмивка за снимка, от която да спретне календари за новата година на родата.
До ден днешен ми е трудно да стоя дори за миг сериозно, камо ли неподвижно и независимо дали слушам, или разказвам, продължавам усърдно да визуализирам  думите с мимики и жестове. Така случайните снимки запечатват някакви лемурски опулени очи, джуки на шимпанзе, павиански ноздри или чело - тип полегнал шар пей. Яки са, ама CV-то ми продължава да стои без снимка. По разни купони пък предпочитам да действам с апарата, не защото съм най-трезва, а защото съм единствената, която не държи да става рекламно лице на плод-зеленчука – и без мен има достатъчно хилнати зелки и зачервени домати. Но подобно на телешоп реклама трябва да уточня, че и това не е всичко! Към забележителната ми нефотогеничност ще добавя и отвратителните фотографски заложби. Как да не уважавам научно-техническия прогрес като вече има читави сапуниерки с автоматични настройки и прилична резолюция. С тях поне се вижда какво има по снимките, защото навремето, с красногорския Зенит на баща ми, резултатите въобще не бяха толкова окуражаващи.
Стига съм се обяснявала - или ще задобрея с времето, или ще продължа да тъпча на едно място, или пък ще окьоравея и съвсем ще оплескам нещата. Все пак да не забравяме, че и движението, и покоят са относителни!

декември 03, 2009

   




Бързам с плаката (не обичам думичката „постер”, винаги я асоциирам с „тостер”, пък определено не съм сред феновете на хляба, бил той и препечен), че ако не от текста, то поне от картинката да се разбере за какво иде реч в сефтето на блога ми.
Събуждам се вчера. Ужас! Няма ги! Нито главата, нито гласът ми дават някакви признаци на съществуване, а т. нар. очни ябълки май са само второто, но бас ловя, че поне са червени. Със значително мътен поглед се отправих към кухнята. Рутинният ритуал по правене на първото кафе всеки божи ден граничи със сомнамбулска проява, но тази сутрин, явно, Бог наистина беше много зает и въобще не му дремеше, че някъде под небето, на грешната земя, живее някаква зверска болка. Вероятно докато съм спала се е вмъкнала в тялото ми по терлици, а сега рита шийните ми прешлени с кубинки. Зор мажор нацелих мястото на цедката по кафе машината. Срамота! Познаваме се със същата тази кафе машина вече над половин година, защо не прояви поне малко състрадание! Пуша тютюн, но никога не съм допускала, че свиването на една цигара може да коства толкова време и усилия. Глътка черно кафе, облак ванилов дим и снощните емоции бавно предприеха обсада на мисълта - концертът на КОНТРОЛ & KULTUR SHOCK, разбира се, е в основата на цялата тази агония и еуфория, която едва сега успявам да формулирам, че вчера бях в несъстоятелност.
За никого не ще бъде изненада ако призная, че Контрол, Хиподил, Ревю и Нова генерация са родните групите, които ме фраснаха по челото в най-дивия пубертет, заформиха си купон на третия етаж, където и без друго от всички страни с все сила духаха ветровете на промяната, текстовете на парчетата им се нагнездиха удобно по меката мебел от сиво вещество и никога не си тръгнаха. Само от време на време се посбутват, за да направят място на новопристигналите гости. През онези години ходенето по концерти беше някакво свещенодействие, катарзис, който и духът, и тялото регулярно изискваха от мен, за да се освободят от смазващо прозаичното ежедневиe и пречистени да продължат борбата за себеутвърждаване. Е, явно нищо не се е променило във възприятията ми, само тялото нещо е почнало да дава фира. И преди кофеех, пеех и крещях с пълно гърло, дори доброволно се нахаквах в епицентъра на погото, но на следващия ден не се чувствах като премазана от нозете на немската армия.
И така, хеви метъл сюжет, първи куплет: Нощ! Силуети на призраци, облечени в черно. Често пъти се оказваше, че призраците са стари познайници, които или подвикват въпросително на име, или директно ме връхлитат откъм гърба, висват се на врата и дружно се кефим, че след толкова години, независимо кой какъв е и с какво се занимава вече, сме си все същите музикални пубери. Има две двулярки за доизпиване и не си даваме зор за влизане. Процедурите на входа имат същият вкус като едно време: много охрана, проформа тараш по джобовете, само билетите вече не са като за ценители – два чаршафа А4, единия с баркод, другия фактура, изпринтени от чичо Лазер. Опашката на гардероба е с безформени, но грандиозни очертания. По добре да чакам за бира! Когато се изтипосахме в залата, на сцената се вихреха подгряващите Pero Defformero. Добри мои непознати, които щедро дънеха каси и жици, а вокалът – 100/150 кила, облечен в бял костюм, мазно вкарваше турбо-фолк напеви. Някакъв оксиморон е тази група, вероятно ще я проуча по-късно. Последно парче, кратка пауза, през която залата прогресивно се изпълни с народ. Хората наистина са много, но някак с добронамерено излъчване, не като тълпите в градския транспорт. Отвързах рокерията от кръста, метнах я на металните ограждения в ляво от сцената и се почна, както би казал един приятел – потрооооош! Извън контрол, но не по Бжежински, а по Гилънски. Размятах пирги, затворих очи, спрях да мисля, просто се разлях. Внезапно се срещнах с нечие рамо. Я, то и пого се било заформило! Яко, пънко нема умре! Не съм музикант, но озвучаването си го биваше, що се отнася до певческите възможности на бай Кольо, нямам идея, така или иначе всички пяхме наравно с него. Всичко беше екстра, но свърши твърде бързо, подобно на некадърен любовник.
Пия си биричката в очакване културно да ме шокират и все повече си мисля, че концертите имат много общо със секса на обществено място. Винаги можеш да слушаш любимите си групи от оригинални дискове или пиратски мр3-ки през домашната уредба, както и да правиш секс с възлюбения вкъщи на леглото, нали! Да, ама тръпката е в пъти по-различна, когато е live, сред хората, пък и се случва рядко, затова го помниш завинаги или поне докато паметта не започне да ти изневерява с напредване на възрастта.
Втори куплет: Бог високо, цар далеко, Kultur shock близо горе, приятелите още по, защото са долу! Бирата ми е в ръката, но пречи, така че екс и дай сега като сврака - с двата крака и като хората - с двете ръце. Не помня откъде се тръгна, но със сигурност пихме по едно Tutti Frutti, ходихме до чаршията в Истанбул, коне крадохме, зюмбюл мирисахме, на бисовете пернахме по една мастика с обилна гарнитура, ох! На последния бис хем исках да продължат, хем исках просто да седна по турски на пода и да оставя само слуха и зрението да работят по психично-душевния ми оргазъм. Gino – вокалът, се раздаде от сърце без грам желание да щади нито гласа си, нито феновете, а двете мацки определено не са с мерки на манекенки, но вероятно и затова са адски женствени и омагьосват с цигулка и саксофон. Всъщност едната замени саксофона с кларнет (май такова да беше) и ето ти на, изцяло нови звуци и нова вълна етно мотиви в стария пънк, хардкор или в което щете стилово чекмедже врете стила им. А за капак, на вземи и едно акапелно изпълнение. Без думи! Спирам с коментарите, защото съм на път да зазвуча като представител на онази скудоумна гилдия журналисти, които не могат, за сметка на това обаче, държат да си изкашлят критичното мнение за някое музикално събитие.
Това е! Край! И биде светлина! Дай да пушим по цигара, що да се ръчкаме на изхода. А, да, якето! Чака ме чинно, където си беше. На излизане се чувствах пак 14 годишната хлапачка, която бродеше на воля по поляните край Русе. Тревата ми стигаше до колене, а бях твърдо убедена, че това е морето и ще успея да го преплувам на гръмнал бойлер, защото приятелите и музиката са всичко, от което човек се нуждае на този свят, за да бъде такъв, какъвто е, в моя случай – борбен ентусиаст, който вярва в доброто.

P. S. БЛАГОДАРЯ на верните и дисциплинирани фенове, които преди месеци изкупиха билетите, че се наложи от Blue Box концертът да се измести в Универсиада, за да може и такива льольовци като мен, в последния момент да се хванем на хорото!