Ивелина Минчева - Arllina

 

От няколко години чета какво пишат хората по блоговете си било по работа, било от любопитство и все се каня да си спретна едно такова петно за словоблудства, но или не ми оставаше време, или не ми достигаше желание, а определено имах нужда от подобен отдушник, преди да са ме вкарали в матрицата. Според предишната ми редакторка, съм била ревнива към думите си. Не е така, просто й се дразнех за скопените ми идеи... Та така де – ей го на, блогът ми. Явно идеята не просто е трябвало да цъфне в главата ми, а да завърже и да узрее.
Признавам си, много още има да уча за възможностите на публичния „електронен дневник”, но все отнякъде трябваше да започна. Доста въпросителни имам около организацията, оформлението и настройките, но както са
рекли онези от страната на неограничените възможности- I’ll hit the ground running. Е, точно поради тази причина, вероятно, и историята им е пишман велика, националните им герои са псевдо колоси, политическата им система по погрешка наричат демокрация, а настоящият им президент, пак по погрешка, трепе мухи, но какво толкова, все пак не ги яде! Нали теорията се усвоява най-добре в практиката, а самата теория се гради върху емпирично потвърдени доказателства на принципа „проба / грешка”. Вярно е, че този принцип е фундаментален по отношение на житието и битието ми. Благодарение на него, вчера дори успях да оправя съотношението на текста в първия ми пост спрямо страничната лента, като промених HTML кода (е, и след като изместих заглавието на целия блог в дясно, не успях да го центрирам отново :), но има надежда!

Ще ме извините и за потресаващия вид на изображенията. В гимназията, а и като студент, правех разни забавни монтажи в допълнение към подаръка на някой приятелче за ЧРД. Над 6-7 години обаче, не съм ползвала Photoshop за нещо по-различно от оправяне на разни хептен аматьорски снимки, за да ги изтипосаме по телевизията. Поне следя достиженията на дизайнерите в Worth1000. Сайтът е страхотен и редовно си губя времето в галериите, защото често изкача по някоя нова, затрогваща окото манипулация. Не е тайна, че в блога ще качвам разни интересни картинки от там, както и че съм заимствала разни неща по оформлението, но по-скоро като темплейти, върху които реализирам собствените си приумици и за момента направо съм доволна от резултатите ;). Спокойно! Знам, че бързо ще ми мине и пак ще се заема с ремонта на фасадата. Това си е направо фина шпакловка от виртуален тип. Все пак колажите ми, дори и некадърни, са за предпочитане пред снимките.

За разлика от повечето женки, въобще не обичам да се снимам. Не че нещо, ама нищо естетично не виждам в манията за нелепо позиране пред някоя природна забележителност или красив пейзаж. Не говоря за яките моменти, уловени в крачка или за професионалната фотография, въпреки че, в моя случай, с обектива не се харесахме още от най-ранно детство. Кръстницата ми е фотограф и редовно ме дебнеше с апарата, за да увековечи идиотските гримаси и абсурдни пози, които менях със скорост ала кадър в секунда, защото, според баба ми, имах „въгарец в задника". Това странно същество - въгарецът, ми звучеше толкова уникално и приказно, че вместо очаквания ефект – да се засрамя и да мирувам, се ухилвах доволно и разгръщах маймунджилъците си до неподозирани висоти. А милата ми кръстница изпадаше в потрес, опитвайки се да ме щракне в някаква по-човешка поза със сладурска усмивка за снимка, от която да спретне календари за новата година на родата.
До ден днешен ми е трудно да стоя дори за миг сериозно, камо ли неподвижно и независимо дали слушам, или разказвам, продължавам усърдно да визуализирам  думите с мимики и жестове. Така случайните снимки запечатват някакви лемурски опулени очи, джуки на шимпанзе, павиански ноздри или чело - тип полегнал шар пей. Яки са, ама CV-то ми продължава да стои без снимка. По разни купони пък предпочитам да действам с апарата, не защото съм най-трезва, а защото съм единствената, която не държи да става рекламно лице на плод-зеленчука – и без мен има достатъчно хилнати зелки и зачервени домати. Но подобно на телешоп реклама трябва да уточня, че и това не е всичко! Към забележителната ми нефотогеничност ще добавя и отвратителните фотографски заложби. Как да не уважавам научно-техническия прогрес като вече има читави сапуниерки с автоматични настройки и прилична резолюция. С тях поне се вижда какво има по снимките, защото навремето, с красногорския Зенит на баща ми, резултатите въобще не бяха толкова окуражаващи.

Стига съм се обяснявала - или ще задобрея с времето, или ще продължа да тъпча на едно място, или пък ще окьоравея и съвсем ще оплескам нещата. Все пак да не забравяме, че и движението, и покоят са относителни!