декември 03, 2009

   




Бързам с плаката (не обичам думичката „постер”, винаги я асоциирам с „тостер”, пък определено не съм сред феновете на хляба, бил той и препечен), че ако не от текста, то поне от картинката да се разбере за какво иде реч в сефтето на блога ми.
Събуждам се вчера. Ужас! Няма ги! Нито главата, нито гласът ми дават някакви признаци на съществуване, а т. нар. очни ябълки май са само второто, но бас ловя, че поне са червени. Със значително мътен поглед се отправих към кухнята. Рутинният ритуал по правене на първото кафе всеки божи ден граничи със сомнамбулска проява, но тази сутрин, явно, Бог наистина беше много зает и въобще не му дремеше, че някъде под небето, на грешната земя, живее някаква зверска болка. Вероятно докато съм спала се е вмъкнала в тялото ми по терлици, а сега рита шийните ми прешлени с кубинки. Зор мажор нацелих мястото на цедката по кафе машината. Срамота! Познаваме се със същата тази кафе машина вече над половин година, защо не прояви поне малко състрадание! Пуша тютюн, но никога не съм допускала, че свиването на една цигара може да коства толкова време и усилия. Глътка черно кафе, облак ванилов дим и снощните емоции бавно предприеха обсада на мисълта - концертът на КОНТРОЛ & KULTUR SHOCK, разбира се, е в основата на цялата тази агония и еуфория, която едва сега успявам да формулирам, че вчера бях в несъстоятелност.
За никого не ще бъде изненада ако призная, че Контрол, Хиподил, Ревю и Нова генерация са родните групите, които ме фраснаха по челото в най-дивия пубертет, заформиха си купон на третия етаж, където и без друго от всички страни с все сила духаха ветровете на промяната, текстовете на парчетата им се нагнездиха удобно по меката мебел от сиво вещество и никога не си тръгнаха. Само от време на време се посбутват, за да направят място на новопристигналите гости. През онези години ходенето по концерти беше някакво свещенодействие, катарзис, който и духът, и тялото регулярно изискваха от мен, за да се освободят от смазващо прозаичното ежедневиe и пречистени да продължат борбата за себеутвърждаване. Е, явно нищо не се е променило във възприятията ми, само тялото нещо е почнало да дава фира. И преди кофеех, пеех и крещях с пълно гърло, дори доброволно се нахаквах в епицентъра на погото, но на следващия ден не се чувствах като премазана от нозете на немската армия.
И така, хеви метъл сюжет, първи куплет: Нощ! Силуети на призраци, облечени в черно. Често пъти се оказваше, че призраците са стари познайници, които или подвикват въпросително на име, или директно ме връхлитат откъм гърба, висват се на врата и дружно се кефим, че след толкова години, независимо кой какъв е и с какво се занимава вече, сме си все същите музикални пубери. Има две двулярки за доизпиване и не си даваме зор за влизане. Процедурите на входа имат същият вкус като едно време: много охрана, проформа тараш по джобовете, само билетите вече не са като за ценители – два чаршафа А4, единия с баркод, другия фактура, изпринтени от чичо Лазер. Опашката на гардероба е с безформени, но грандиозни очертания. По добре да чакам за бира! Когато се изтипосахме в залата, на сцената се вихреха подгряващите Pero Defformero. Добри мои непознати, които щедро дънеха каси и жици, а вокалът – 100/150 кила, облечен в бял костюм, мазно вкарваше турбо-фолк напеви. Някакъв оксиморон е тази група, вероятно ще я проуча по-късно. Последно парче, кратка пауза, през която залата прогресивно се изпълни с народ. Хората наистина са много, но някак с добронамерено излъчване, не като тълпите в градския транспорт. Отвързах рокерията от кръста, метнах я на металните ограждения в ляво от сцената и се почна, както би казал един приятел – потрооооош! Извън контрол, но не по Бжежински, а по Гилънски. Размятах пирги, затворих очи, спрях да мисля, просто се разлях. Внезапно се срещнах с нечие рамо. Я, то и пого се било заформило! Яко, пънко нема умре! Не съм музикант, но озвучаването си го биваше, що се отнася до певческите възможности на бай Кольо, нямам идея, така или иначе всички пяхме наравно с него. Всичко беше екстра, но свърши твърде бързо, подобно на некадърен любовник.
Пия си биричката в очакване културно да ме шокират и все повече си мисля, че концертите имат много общо със секса на обществено място. Винаги можеш да слушаш любимите си групи от оригинални дискове или пиратски мр3-ки през домашната уредба, както и да правиш секс с възлюбения вкъщи на леглото, нали! Да, ама тръпката е в пъти по-различна, когато е live, сред хората, пък и се случва рядко, затова го помниш завинаги или поне докато паметта не започне да ти изневерява с напредване на възрастта.
Втори куплет: Бог високо, цар далеко, Kultur shock близо горе, приятелите още по, защото са долу! Бирата ми е в ръката, но пречи, така че екс и дай сега като сврака - с двата крака и като хората - с двете ръце. Не помня откъде се тръгна, но със сигурност пихме по едно Tutti Frutti, ходихме до чаршията в Истанбул, коне крадохме, зюмбюл мирисахме, на бисовете пернахме по една мастика с обилна гарнитура, ох! На последния бис хем исках да продължат, хем исках просто да седна по турски на пода и да оставя само слуха и зрението да работят по психично-душевния ми оргазъм. Gino – вокалът, се раздаде от сърце без грам желание да щади нито гласа си, нито феновете, а двете мацки определено не са с мерки на манекенки, но вероятно и затова са адски женствени и омагьосват с цигулка и саксофон. Всъщност едната замени саксофона с кларнет (май такова да беше) и ето ти на, изцяло нови звуци и нова вълна етно мотиви в стария пънк, хардкор или в което щете стилово чекмедже врете стила им. А за капак, на вземи и едно акапелно изпълнение. Без думи! Спирам с коментарите, защото съм на път да зазвуча като представител на онази скудоумна гилдия журналисти, които не могат, за сметка на това обаче, държат да си изкашлят критичното мнение за някое музикално събитие.
Това е! Край! И биде светлина! Дай да пушим по цигара, що да се ръчкаме на изхода. А, да, якето! Чака ме чинно, където си беше. На излизане се чувствах пак 14 годишната хлапачка, която бродеше на воля по поляните край Русе. Тревата ми стигаше до колене, а бях твърдо убедена, че това е морето и ще успея да го преплувам на гръмнал бойлер, защото приятелите и музиката са всичко, от което човек се нуждае на този свят, за да бъде такъв, какъвто е, в моя случай – борбен ентусиаст, който вярва в доброто.

P. S. БЛАГОДАРЯ на верните и дисциплинирани фенове, които преди месеци изкупиха билетите, че се наложи от Blue Box концертът да се измести в Универсиада, за да може и такива льольовци като мен, в последния момент да се хванем на хорото! 

Няма коментари: