ШЕПОТ ОТ ОТВЪДНОТО

- Къде?
- На едно специално място. Ще видиш.
Винаги съм смятала, че имам фабричен дефект – "баста копчето", никога не знам кога да спра. Този път обаче, сработи. Или професионалната деформация да задавам не винаги уместни, за сметка на това пък много, въпроси днес си беше взела почивен ден. Оставям се да бъда изненадана.
Спираме пред стълбите на старинна, но поддържана, вероятно по проект „Красива България”, къща. Прекъснатите извивки и контраизвивки по фасадата свойски приличат на охлюви – Рококо, изискан живот без грижи, тясно свързан с природата. Признавам, че формите хармонично се вписва в тайнственото безвремие на крайдунавския пейзаж. За разлика от мен. Да, старият New Rock, с ожулени метални токове и смачкани от спокойната ми младост бомбета, пасваше на протритите дънки, ама до там. Пък и в главата ми бяха надвиснали от онези черни и озъбени буреносни облаци, които чакаш всеки момент да се разпорят и през корема им да ти се излее целият гняв и озлобление, натрупани за шест месеца почти денонощна работа без почивка. Всъщност самата аз се чувствах като облак, но не в смисъл на лека и ефирна, а просто празна, въздух... жалко карикатурно безподобие на финес и тайнственост.
Докато се изкачваме по тясното, изтъркано от годините, стълбище, вероятно заради стила на архитектурата, се сетих за старата, т. е. младата Наталия Симеонова. Много преди да започне да ни залива с любов и преди тя самата да почне да прелива, имаше едно предаване „Рок око”. Биваше я. Дали ако някой й беше предсказал бъдещето тогава, щеше да му повярва... В какво се превръщат жените!
Не знам, но последният етаж е превърнат в заведение. Нещо по типа на „Апартамента” по „Неофит Рилски” в столицата, само че тук не било на самообслужване. Влязохме във вестибюла и веднага в ляво Марто видя една маса с два стола и ме потупа по пагона.
- Късметлия си Ив, там има две свободни места.
- Няма ли да огледаме и в другите стаи?
- Тук обикновено е фул и винаги е трябвало да чакам. Виждаш ли тези столове...
Проследявам погледа му. Обръщам се и виждам три класически „Thonet”-а, строени безропотно в редица, а огънатото обло дърво на облегалките им, съкрушено се бе подпряло на стената.
- Всеки път съм висял на тях поне по половин час, докато някой си тръгне. Късметлия си.
- Искам да разгледам обстановката, знаеш, че интериорът ми е слабост...
- Следващия път, така поне ще имаш стимул да се върнеш по-скоро.
- Не се сърди! Имах много работа.
- Добре де, ама откога не сме се виждали. От Коледа, когато се прибра за няма и ден...
Вярно е, че от две години се връщам в Русе само за Бъдни вечер – това е специален момент за семейството ми и съм обещала винаги да сме заедно. Мамка му, защо времето тормози хронично, а толкова би му отивало ако го правеше хронологично. Късметлия съм?!
- Разказвай сега. Какво се случва с теб?
- Какво да се случва, Марто, на западния фронт нищо ново. От едната на другата крайност, както по цял ден се занимавах с разни хора от кол и въже и беше адската лудница, те ти сега - трети месец ми е нещо като нищо, но... продължавам битката с вятърните мелници.
- Това ясно! В личен план? Мъжът?
- Мъжът е шест. И той бачка като изоглавен. Доколкото въобще се виждаме, лесно се разбираме. А, Ивата от „Ламите” е в петия месец, че ми хариза единия заек.
- Честито!
- Благонавра, симпатяга е, но ръси талаш и дарадонки. Кръстих го Заки - за да й ям душата, галено от „закуска”. Иначе кучката пак е разгонена и се задоволява с ръба на дивана.
- Сетер ли беше?
- Да, обаче ирландски този път. Същият космополит като Чара – навсякъде летят косми, спомняш си какъв кошмар е. Сега по ушите и отгоре по главата й са се появили от слънцето едни руси кичури, а около очите вече има доста бяло от възрастта. Страшно си приличаме, само че започнах да се изрусявам, за да прикрия белите коси.
- Иво, одъртя, не поумня... Кога ще престанеш с този блондор?
- Скоро, това да си блондинка е начин на мислене, светоглед, цяла философия, с която предпочитам завинаги да си останем чужди.
- Еееее, най-после! Откровено казано, въобще не ти ходи. Мязаш на копанарка.
- Е хайде, хайде! Все за два-три пъти ставам, ха, ха, ха... Проба – грешка!
- Ужасна си! Ще ме извиниш ли за момент, малко да се захлади и...
- Знам, знам...
- Ако се появи девойката, пак от нашето, нали!
- Естествено, с кого ако не с теб и кога ако не сега!
По стара наша традиция като захладнее, докато чоплим житието и битието, питието е коняк. Само дано имат „Плиска”, че „Слънчев”-ият ми е мрачен на вкус, а ако поръчам чужд, ще ми яде душата, че съм станала пържола с претенции. Посегнах да извадя цигара.
Пуша от онзи норвежки тютюн, свиван някъде, май в Полша, четиридесет къса в кутия с някакво шантаво фи – нито нормално, нито слим, но са ми вкусни, колкото и абсурдно да звучи епитетът за непушачите. Както казаха колегите ми: „Естествено, че рокер като теб ще пуши Rockets!”, въпреки че не се определям като рокер, а по-скоро като музикална свиня. Човек не трябва сам да се ограничава, във всеки стил може да се открие нещо стойностно. Това го знам от един музикант навремето - може да са кофти партия за гаджета, но пък са ценни приятели.
Паля. Поглеждам. До масата е щръкнала щателно поддържана руса гърла с изкуствени вежди и още по-нарисувана усмивка. Момичето, на видима възраст около осемнадесет, се вписва толкова успешно в духа на заведението, колкото и пердетата, тип евтинджос от Капалъ Чарши, с реставрираната масивна дървесина в помещението.
- „Плиска”? Чудесно! Два големи и една кола.
Пия го чисто. „До тук добре” - казал педалът, докато го набивали на кола. Нищо против обратните резби нямам, просто този стар лаф ми пасна на състоянието. Явно съм развила някакво седмо чувство покрай предаването. Марто е притеснен, разговаряме, уж по старому, ама се държи като първокурсник преди изпит. Има нещо за споделяне и предвкусвам, че скоро ще бъда посветена в тайната...
Питиетата вече са на масата. Кеф, стъклото е темперирано и самият аромат на брендито сякаш сгрява. Ще го изчакам...
- Извинявай, че се забавих.
Сяда и бързо посяга към чашата.
- Знам, че чакаш с нетърпение. Наздраве, Ив!
- Наздраве, Марто!
Прав е, чакам с нетърпение, но не за да отпия, а и въобще не съм сигурна, че искам да чуя това, което има да ми казва. Видимо се е заредил с кураж и е превключил фаровете на дълги.
- От колко време се познаваме, Ив! Петнадесет години?
Някъде там ще да са. Досега не се бях замисляла кога и как пътищата ни са се пресекли. Просто съм свикнала с присъствието му в живота си и го възприемам като по-голям брат, който винаги съм мечтала да имам. Пак това време и досадната му способност да лети и избелва спомени!
- Ще те питам нещо? Говорили сме си за какво ли не, но така и не сме зачеквали тази тема.
- Коя? Знаеш, че си говорим направо.
- Да, добре..., вярваш ли в духове?
- Шах! Да не са почнали и на теб да ти шепнат от отвъдното? Да бе, да не си мъжката версия на Мелинда? Мартин, Мелинда, все с „М”. Или духовете си падат по имена, започващи с „М”, или си прекалил със сериалите...
- Говоря сериозно. Запознах се с един тип в „Дюни”.
„Дюни” беше една доста прилична рок кръчма на времето. Сега е с нов собственик и ново заглавие, но сред редовния контингент от „упадъчни” субекти, ценящи праведната музика, към чието число спадаме и ние, си остана спрягано старото име. Всъщност и самото заведение остана единственото по рода си в града.
- Нещо като медиум е. Познава миналото, предсказва бъдещето и рисува енергийни картини с пръсти.
- Сигурно бързо се е прочул с таланта си!
Убедена съм, че винаги познава кога точно дилърът ще го излъже в качеството и кога в количеството. Показал е два – три от шедьоврите си на местни меценати и им е нашепнал за културната криза в България, която предстои да се задълбочава, как единствено изпитаната формула „цици / дупе”, ще продължат да продава изкуство, а в световен мащаб някой от близките на Джако ще предяви претенции към наследството. Нанизах едни такива бисери на ум за секунда, без да допускам някой лицев мускул да трепне и да съкруши ентусиазма на Марто.
- Да, така е. Много хора го търсят. Затова започна да идва в „Дюни”. Знаеш, там рядко влизат външни хора и се чувства спокоен. А е свестен, бързо се сприятелихме, дори ми даде малко окултна литература, да се просветя.
Чудесно! Знаех, че Марто не е от ортодоксалните, а протестант, ама какво от това. И двамата не сме били религиозни, с тази подробност, че той поне е вярващ. А, и двамата имаме увлечение по културата на северните индианци. Дали е намерил някаква прилика с шаманите не знам, но факт- така пламенно разказва за ясновидеца, че въобще не се опитвам да взема думата. Практикувам слушане с разбиране, докато в един момент скептицизмът ми не се сдържа:
- И как точно протичат спиритичните сеанси? Кафе, карти, кости, „Уи-Джии” дъска?
- Не, никакви такива бабини деветини. Гледа те право в очите и сякаш вижда миналото, а за бъдещето твърди, че някаква свръхсила му диктува. Сама ще се увериш след малко като ви запозная, но първо исках да те подготвя. Ще видиш, че много неща ще ти познае, при това няма да ти вземе и стотинка, не обича да го черпят.
Лелеее, какъв келепир! Каква късметлийка съм, тръпки да те побият!
- Екстра! Не бързаме обаче, нали! Ще пием ли по още едно? – вметнах с надеждата, че може поне да отложа ако не и да избегна въпросната среща с окултното.
- Винаги „ЗА”!
Знам ли сега, бях длъжна да попитам и побързах да сменя темата.
- Та така, за „Ламите” вече разбра, че ще се размножават. Какво става из вашия мото клуб? Какво прави Баракудата?
- Още не сме зазимили, Баракудата налапа въдицата – продаде „V-max”-а и си взе по по-мощен звяр ама втора ръка и сега духа супата...
След около час вече крачехме по забутаните преки към „Дюни”. По този шорткът възкръсват някои любими гледки от детството ми, одухотворени от лунната светлина. В главата ми нахлуват светли спомени и натрапчивата мисъл, в духа на Уди Алън: не ще и дума, има невидим свят. Въпросът е къде? Близо ли е до центъра и в колко часа затваря, за да закъснеем навреме? 

(октомври 2009)

W.A.S.P. Machine in Sofia

Въпреки че им е трето по ред гостуване в София (2004 и 2009) и по едно в Каварна и Ловеч, W.A.S.P. за пети път имат удоволствието да гребат с пълни шепи от любовта и заряда на българските си фенове. За човек, прослушал твърда музика със SEPULTURA, признавам, че никога не са били сред настолните ми групи, но отчитам тежестта им на институция в жанра. Почти в последния момент разбирам, че ще ходя на концерта и нямам особено време за подготовка. Докопвам се до сетлиста на изявата им в Норвегия от началото на "The Return to Babylon Tour 2010" и виждам, че, освен трите парчета от последния албум "Babylon" (2009), останалите 12 са все железни хитове. Звучи обещаващо!

Единствените подгряващи, българската банда BASTARDOLOMEY, сигурно са понатрупали опит след участието със SENSER (2009), където не присъствах и първия ден на фестивала Sonisphere, когато пристигнах на стадиона точно на време, за да ги... изпусна. Любопитството ме гризе и този път съм примерна – в 19:45, след двусекундно чакане за бира в залата, се зареждаме с компанията на предни позиции. Знам, че много български групи отдавна са разминали гаражното ниво, затова не съм предубедена и с право. Нашите момчета са точни във всяко едно отношение. Излизат навреме и подгряват баш както си трябва – с много хъс, помитащо звучене и ясно заявено сценично присъствие. Без да усетя кога и как вече скачах, мятах коси и крещях окуражително в интервалите между отделните парчета. Освен удивително добрите авторски песни, след кавъра "Snap Your Finger Snap Your Neck" на PRONG тотално откачих.

„Евала момчета, така се подгрява концерт!” – помислих си, както и мнозина от феновете в залата. Е, имаше и недоволни, които даваха зор да свършват, вярвайки си, че така по-скоро ще излязат хедлайнерите, но, както е казал поетът, разни хора, разни... хора. Фронтменът Нуфри (стар познайник от Panican Whyasker и екс-Пиромания) на няколко пъти благодари за подкрепата, подчертавайки, че са млада група и ценят високо отношението на феновете. Сега се разравям кои са останалите членове: Венелин Георгиев – Вили (Ebanizm, Mortal Remains), Кирил Петрушев - Бъсти (Ebanizm) и Милен Иванчев (екс-Пиромания) - млада формация, но по отделно музикантите й са с дълъг стаж, така че нищо не е случайно. Можете да чуете някои парчета от дебютния им албум „Plastic Pig Society” в You Tube, но ви уверявам, че на живо удоволствието е в пъти по-голямо, така че при първа възможност съм на линия.

(Не)прилично подгряла и с пресъхнало гърло, решавам да охладя страстите с още една биричка, докато тече сценичната подготовка за „космическата” забивка на W.A.S.P. Изнасяйки се назад отчитам, че залата се е напълнила. Явно интензивният концертен живот в последните дни (ДДТ / неделя и SCORPIONS / понеделник) не е попречил на близо 4 000те фенове да се раздадат за среща, макар и поредна, с любимата си метъл банда. За разлика от отиването, връщането си беше зор мажор, а периметърът, който бях отвоювала с мятане на дългите си пирги, вече бе зает от дружелюбна тумба ентусиасти.
Пуша вече трета цигара, почти нямам какво да пия, всички наоколо пуфтим и сме на път да изслушаме целия „Masters of puppets”, когато... телефонът ми завибрира и вдигам. „Къде си бе, Ива?” „Във „Фестивална” и чакам да излязат W.A.S.P.” – отговарям на висок глас. „Много е шумно, кои подгряват?” „METALLICA...” Смях в залата! Не знам на кого от организаторите му хрумна, че това е най-подходящата прелюдия към предстоящото шоу, нито откъде се завихряха едни нечовешки студени фронтове, на които, при все че не съм зиморничава, дори Hein Gericke-то ми се одърви от висене. Но няма значение, защото сме яки българи и през годините сме се усъвършенствали в изкуството да оцеляваме (не, че е за гордост – докато едни се развиват, други да драпат за живота) при какви ли не екстремни условия.

Мрак, насочени светлини и... Алелуя! Зад барабаните вече е Mike Dupke и ги налага здраво докато се появят останалите от бандата. Сякаш за компенсация на дългото чакане последва гореща атака с „On Your Knees", "The Real Me" и абсолютния хит "L.O.V.E. Machine" без излишни обяснения помежду им – бързо, ударно и безкомпромисно начало.
На мига им бяхме простили изнервящото чакане (в последствие дори се оказа, че самите те не са виновни). Една мацка, качена на нечии рамене, се обясняваше в любов на Blackie, подчертавайки с еднозначни жестове, че имат досущ еднакви прически. Македонската агитка, заела място малко след металните ограждения, успява да метне знамето си право в ръцете на Mike Duda. Чест прави на басиста как за пето посещение у нас е запомнил, че това не е българския флаг и без секунда колебание, но с уважение чинно го завързва на стойката на микрофона пред себе си, което висва подобно на пещемалчетата пред Steven Taylor по време на концерт на Aerosmith.

И ето, че идва ред на още пресните (от миналата година) и също горещи "Crazy" и "Live to Die Another Day". В съответствие с тематиката на всяко от парчетата трите екрана заливат ту със секс и алкохол, ту с уестърн револвери, барут и обиграни комарджии, ту с брутални резачки, кръв и смърт – професионална визуализация с цел постигане на оптимално въздействие. В един момент здравите жици и каси за момент отстъпват пред баладичната "The Idol" от любимия на по-голямата част от нежната аудитория албум "The Crimson Idol". Няколко оптимиста пред мен понечиха да вдигнат по традиция запалките си, но гореспоменатите студени ветрове бързо загасяха пламъчетата, но не и поривите им. Към финала китарното соло на Doug Blair едновременно ни разтопи, размаза и взриви.

Какъв по-подходящ момент от този за „I wanna be sombady”?! Удари часът и за заигравка с феновете. Разделени на лява и дясна половина спрямо сцената, с жар и цяло гърло се деряхме със заветните слова. Накрая мистър Blackie Lawless, савсем незакономерно (вероятно за да му отива на името) се обърна към нашата половина от залата и произнесе тежката си присъда: “You suck!” Много моля, нека не омаловажаваме факта, че ние си нямахме пълни трибуни за съпорт.
Така леко пообидени и със смесени чувства се принудихме да викаме за още, тъй като с „I wanna be sombady” дойде и краят на официалната част от репертоара. За наше щастие този път не ни се наложи да викаме още половин час докато засвистят резачките на "Chainsaw Charlie". Бях убедена, че няма да ни се размине и апотеозът на демократичната американска душа, която по времето на Линкълн възроптава срещу робството и става повод за жестоката гражданска война, където свои убиват свои в името на свободата и равноправието. И наистина последва въпроснота "Heaven's Hung in Black". В такъв, разчувстван от патриотизъм за лосанджелиска четворка, момент до сцената успява да достигне най-после българския трикольор и Doug Blair го мята върху рамото си. Докато сме на тема „Щатите”, нека запазим добро настроение и висок градус на емоциите до самия финал с класиката от „The Last Command”(1985) - "Blind in Texas". После се разхвърчаха пера, фанелки, дори Dupke метна една кожа от барабаните – това е краят!
Излизам от залата, а ушите ми още пищят. В сравнение с концерта на Blind Guardian през 2007, озвучаването направо си беше на ниво. Навън е студено, навсякъде има локви и ръми. Е, какво – W.A.S.P. ни лишиха (за разлика от норвежките си фенове) от няколко парчета, но пък дано и на нас – българите, най-накрая да ни тръгне по вода!

P. S. Каса (може и каца) благодарности на MadHamish и www.rawknroll.net за фото-та-та-таааааа!

ВРЕМЕТО Е НАШЕ

Цял живот заводи да строим
и с бетон небе да оградим
в страната на
усмихнатите великани...

(В зората на демокрацията имаше едно предаване, на което не се сещам заглавието, но песничката от шапката му така се е набила в главата ми, че и до днес я тананикам понякога.)

Световната икономическа криза замрази строителството у нас, но пък времето се погрижи гледката през прозореца ми да е по-симпатична. Тази цветна дъга насред бетона е от неделя. Следва обикновен столичен делник, макар и понеделник – сив, дъждовен и мрачен. Необикновеното в случая е, че по обява от jobs-а, този иначе донор на дезинформация за свободни работни места в сферата на медиите, са ме поканили на интервю. Какво ли интересно предстои да се случи?
Дадоха ми като ориентир комплекс MAXI, който едни от бившите ми работодатели често ползваха за терен на разни фирмени партита (т. н. сценарен екип, към който принадлежах, никога не уважи с присъствие поривите им, не защото се цепехме от колектива, а просто инвестицията в маркови парцалки и пиенето за чужда сметка не са ни по вкуса) и дълго време спрягаха като евентуален нов домакин на фамилно раздутия им офис. Една носталгия ме напъпли по пътя, но не по роднинското предаване, оцеляло като по чудо цял сезон в ефира на БНТ1, а по колегите, с които трудът, макар и Сизифов, беше купон (факт, който, оттогава към днешна дата, никога не се е повторил и после как да не ценя работата в екип).
Дали заради зодията, или е пръст на съдбата, не знам, но за седемте си години трудов стаж опитът никога не ми е бил от полза. Винаги (под)съзнателно съм избягвала инерцията и в действията, и в мисленето, и в писането,... Нова творческа работа, ново предизвикателство към възможностите ми, точно както е и в случая. Знам само, че ще стартира нов вестник.
Та така, отивам на указания адрес без кошница големи надежди и празни очаквания, не изисквам нищо и не съм се готвила за нищо. Почувствах се досущ като преди три години с бойното ми кръщение в медийните среди, когато ме попитаха: „Представи си, че всичко е възможно, като каква би искала да работиш в една телевизия?”, при все че вече ми бяха предложили позицията на водещ и категорично отказах. Дотогава само бях къдрила някакви пишман поеми (макар и с награди от UNESCO) и кратки разкази, реферати, курсови и дипломни работи за университетите...
- Знам ли! – по детски невинно отговорих. – Нещо, свързано с писане...
И оттогава все пиша къде по работа, къде поради липсата й, но предимно за чест и слава. Мнозина смятат сценаристите за добре платени. Сигурно е така, но с практиката си не мога да го потвърдя. Както се казва – малшанс, не съм попадала на правилните места вероятно. Наясно съм, че като цяло писарският труд у нас не се цени, но пък съм спокойна, че НАП няма да види несъществуващото ми имение ни от упор, ни от птичи поглед.
Има само едно обстоятелство, което буди леки подозрения у мен към самата мен. Не знам дали е знак от съдбата или просто случайност, но една тухла на Антоний Тодоров, по която се готвих за изпита си по най-нова история на България, въпреки че стои в края на една от полиците с книги повече от година, за две седмици вече пада за пети или шести път. За човек, на когото фактологията му е инвалид първа група с чужда помощ (вече освидетелстват в проценти, но все тази), няма да ви разказвам каква веселба наставаше по изпити, като се има предвид, че ми преподаваха едни от най-маститите историци. В онези времена (преди 5-6 години) народът живо се вълнуваше от политиката, ССД бяха силни в Търново и подкокоросаха мнозина колеги да членуват към тях, уж за да работят като младши експерти по предизборната им кампания и бла-бла. 

Отделно бяхме първият випуск, образовано лелеещи за демокрацията светила (предимно газени лампи и тук таме някой петромакс), които до крак демонстративно напуснахме държавния си изпит след съобщаване на темата – Социална политика в РБ (те това животно е по-страшно и от Хобсовия Левиатан – умът не може да си го представи, камо ли перото да го улови). Явно сме запалили фитила, щом ни разнесоха по медиите. Въобще голямо шоу беше докато я завърша тази политология и се бях зарекла никога да не се занимавам с политика. Сега като се замисля за 45 години тоталитарно управление, за което е характерно сливането на партия с държава, логичното явление след падането на режима бе т. нар. „роене” на партии (всъщност политическата организация: партия; съюз; движение, предполага различна структура, организация и поведение на членовете си, но тъй като имам чувството, че у нас ги кръщаваха по благозвучност, няма да задълбавам на плитко) и май единствената, в която ежедневно и пълноправно се вписвах, бе „Бирената”. Но както би казал Петко Бочаров - е да, ама не! Колкото повече избирателната активност спада и хората започват да си гледат работата, толкова повече и на мен ми се прищява да си гледам своята, според кетапа де – да анализирам случващото се в милата ми татковина – Фанталандия.
Перде съм по принцип, но, признавам си, на интервюто бях доста притеснена (сигурно защото от 4 месеца съм без работа и никой отникъде не се е обаждал по същество). В течение на приветливия диалог ме помолиха обаче, да изброя премиерите ни от 89-та до сега. Замалко да съм валат, въпреки белота и карето девятки - веднъж, че съм очевадец на събитията, втори път, че съм държала изпит върху периода 1990-2005 (и не съм го взела нито с царски базуки, нито с обикновени, пък и не се научих да преписвам – само егото ми е виновно, въобразявах си, че само мен гледат и вместо да се излагам на дребно с пищовчета, по-добре като Шипченски опълченец с мисловни трупове да атакувам „врага”). Табула раса! Смамуцах 2-3 заглавия за протокола и не се смутих, че не ги знам, а си се възмутих, че не помня. Чичко Гугъл май наистина се оказва един много лош университет, благодарение на когото си много информиран, но нищо не знаеш. На връщане с автобуса пътувам и се пуля през прозореца в опит да изровя нещо изпод полито(а)логичния мухъла на кортекса си, но без зашеметяващ успех – Виденовата зима, усмивката на Софиански и... пак запек! Но пък на рояци ми текват едни крилати фрази и „комични” явления, родили се по пътя на утвърждаването ни в демократична държава, че сега, когато съм въоръжена с компютър, интернет и малко време за мене си, мога хронологично да ви ги споделя.
На 14.12.1989г. Петър Младенов, избран месец по-рано за председател на Държавния съвет на мястото на Тодор Живков, открива политическото шоу на прехода с легендарната, останала в аналите под въпрос за смисъла си, реплика: „Танковете да дойдат!” („Станко да дойде!”). Първите „демократични” избори у нас произвеждат пълнежа на 7то ВНС, а работата в ковачницата на конституцията ни бе стриктно следена от народа, благодарение на преките предавания на телевизията-майка – Канал 1. Стига се до „демократично” правителство
№1 и Андрей Лукан(к)ов
За суровините за производство не знам, но от липсващите продукти за потребление се виждаха голите рафтове в магазините, но не и къде отиде произведеното. Е как?! Защото най-хубавото е невидимо за очите! Произведе се социализъм, при това с вълшебна пръчица и провокира по-късно Желю Желев, като един истински философ, да възкликне: „Е не става за една нощ - да легнеш комунист и да се събудиш социалист!” Хайде бе, у нас всичко е възможно. Напълно възможно се оказа и потулването на случая около убийството на вече експремиера Луканов през 1996-та...

№2 с Димитър Попов: - За бога, братя, не купувайте!
Две думички характеризират времето на този кабинет – „служебно” и „спекула”.

И сега вече да се насочим към премиерите и техните министерства, изпълнители на ръкотворните и (не)умотворните закони на обикновените (но необикновени по отчитане на кворум и гласове) народни събрания.

№3 Филип Димитров: - Тоталитарният режим е бедствие за човечеството!
Бих добавила и джентълменството е бедствие за демокрацията в рамките на българския модел. Искането му за вот на доверие беше все едно да настъпи греблото и да гадае дали ще го лизне по ухото, или ще го потупа по рамото. То пък взе че го удари право в челото, ама то човек сам като си го направи... И още за ченгетата, мишлетата и досиетата на работилите за 6-то Управление. А, освен за рожден ден и погребение, в началото палехме свещи заради режима на тока и по романтичните нощни бдения на Фори Светулката. Е, режим на тока вече нямаше, но пък да ни е честито рождеството на втория синод.

№4 Любен Беров
За мъртвите или добро или нищо, затова накратко ще обобщя, че най-често спряганата реплика в публичното пространство бе: „Ше застраховаме ли!”, а на мода излязоха старите вицове за ченгетата, но в мутренски вариант. Ето и един от любимите ми:
Мутра се хвали на колега:
- Виж какво яко кръстче с гимнастик си купих одеве!

№5 Ренета Инджова
Макар и в служебно правителство, тя ще остане в джендър историята като първата жена министър-председател на България и предлагам да спрем до тук с предъвкването на проблема за половата дискриминация във властта.

№6 Жан Виденов и нарицателното понятие „Виденова зима”
Спомняте ли си мотото на БСП по онова време – Сполука за България? А протестите срещу правителството? След проявите на идеен вандализъм по-често по плакатите им се четеше „олука за България”, а по митингите един от най-впечатляващите лозунги бе: „Сполука, три лева лука”. Настъпи раят за финансовите пирамиди от типа на Югоагент, завъдиха се кредитните милионери и естествено, фалира Първа Частна Банка.

№7 Стефан Софиянски
Между управлението на столицата и грижите за семейството, вдъхновен от Let Zeppelin, Deep Purple и White Snake, на „Голямата усмивка” служебно му се наложи да поеме и премиерското кормило. Заговори се за въвеждане на валутен борд.

№8 Иван Костов
Един от лозунгите на Френската буржоазна революция: „От бледо розово до тъмно лилаво” взе да звучи особено актуално и у нас или кои бивши членове на БКП са сред днешните опозиционни активисти. Иначе до ден днешен по-възрастните хора викат на касовите бележки „муравейки”, отдавайки заслуженото на привелия ги в задължителна експлоатация финансов министър Муравей Радев. По него време второто най-красиво лице на демокрацията (след Лиана Панделиева) – Надежда Михайлова, по-известна като Хубавото Наде, се изяви като външен министър. С Иван Костов, наричан разговорно „Ваньо - циганчето” (заради по-тъмния си тен), ми хрумва, че имаме известна прилика. Не, никой не ме обвинява, че съм продала авиокомпания за жълти стотинки или че Майкъл Красни е превел по сметката ми едни хилядарки. Просто и аз не съм от най-бледоликите, които рупат зеленчуци без майка.

№9 Симеон Сакскобургготски: - Когато му дойде времето!
Там някъде, сред прашасалата слава на Царство България и спомените на дядо ми като железничар за „машиниста” Фердинад и малкия Симеончо, сред хазартна зависимост и желание да си върне имотите отвън дойде и спечели доверието на цял един народ месията Симеон. Изгря звездата на Юлияна Дончева като политик, а достойният син на баща си (философът Исак Паси) - Соломон Паси, освен че строи България до останалите държави в НАТО, превърна Трабанта във втората най-популярна кола след, разбира се, Папамобила.

№10 Сергей Ста(ли)нишев и популярния шегаджийски надписа на гърба на коженото му яке: „Ако четете това, значи Елена е паднала”
Ех, колко харесвам Валкирия, страхотен модел на HONDA! Поне имахме еднакъв вкус за мотори, може и аз някой ден да стана премиер, не дай си Богу! Та така де, премиерът ни се правеше на моторджия (а не рокер, но повечето журналистите невежо обичат да отъждествяват двете понятия), в опит да спечели подкрепата на младите. Тю, не му провървя точно толкова, колкото и в любовта с „горешата” журналистка Елена Йончева. Обра лаврите за влизането ни в така бленувания Европейски съюз и посрещна подписката за свалянето си с поздрава: „Здравейте, смешници!” И така в шеги и закачки Европейската комисия ни затегна кранчето за финансиране, а от социалната мрежа Facebook хиляди хора все по-интензивно го умоляваха с думите: „Серго, върви си”.

№11 Бойко Борисов: - Ред и дисциплина!
Май Бурдийо твърдеше, че днес всички събития, които остават извън обсега на медиите, все едно никога не са се случвали. Затова: Внимание! Камера! Екшън! И те ти живот като на кино. Кой е филмът ли?!
- „Октопод”?
Не, май по-скоро „Кръстинкът”!
Бойко Борисов се вмъкна и в женските сърца като „мъжът мечта за всяка домакиня”. Или както гласеше една реклама на... прахосмукачки: „Мете, мие и забележете – подсушава!” А множеството лафове за Чък Норис станаха достойни за премиера.

Сълзите на Бойко Борисов лекуват рак. Твърде жалко, че той не плаче. Никога.

Бойко Борисов е единственият човек, който някога е побеждавал на тенис... тухлена стена.

Когато Господ е произнесъл “Да бъде светлина”, Бойко Борисов му отвърнал: “Кажи моля!”

Хайде стига толкова засега, че Бойко Борисов може да пие потта си вместо Red Bull, но аз пия бира и имам уговорка с някои от споменатите в началото бивши колеги.

... И ОТНОВО ЛЮБОВ, ПОЛУУСМИВКА И МЪХЕСТА ШЕГА

С извинение за нелепото закъснение сядам да пиша този материал за представлението „Карнавал” на Камен Донев, чиято предпремиера беше на 4 октомври в Сатирата. Защо чак сега? Защото не съм злопаметна и заложих на принципа, че времето ще ми покаже пътя към позитивно отразяване на преживяното. За режисьора сме свикнали критиката да е на двата полюса – или е несравним талант и гении, или посредствен театрал и откровен простак. Вероятно това е и причината да няма пресконференция по случая, та да може критиката отново да практикува любимото си упражнение от шести клас и да умува какво е искал да каже авторът. Не съм с Ботева кръв, не умея силно да любя и мразя, затова сега търся щастието по средата, подобно на мъжа – между краката.

Току що някои от вас вероятно се подсмихнаха, други сключиха вежди, недоволни от „вулгарния” ми тон. Нещо подобно се случваше и в салона по време на спектакъла, където последователно шест двойки случайно откриваха, познаваха или преоткриваха човека до себе си, водени от любовта, ревността или просто нагона си.

Текстът се поставя за първи път на сцена, а относно хумора в него и местата, на които залата се тресеше от кикот, ще прибягна до сравнението с металите - благородните се патинират с времето, а желязото или се кове докато е горещо, или, оставено под пороя сълзи от смях, просто ръждясва. Живеем във време, когато сексът не само не е табу, а дотолкова ни е залял отвсякъде, че дори сме на път да се удавим на плиткото, без да се усетим. А всички дотолкова са наврели Камен Донев в чекмеджето „смешен”, че се заливат от хилеж на думи като „секс”, „пенис”, „пакет” или просто при вида на обикновен винилов вибратор, ударен в масата, че отстрани човек би си помислил как въобще не осъзнават къде точно е комичното.

А текстът определено има своите достойнства – има над какво да се посмеем, но и над какво да се замислим. Особено в комбинация с брилянтната игра на Албена Колева в ролята на дръзката Моцарела, сама покорила любовника си Пармеджано (Тодор Близнаков) или неспиращата да говори, до степен на психично болна, Офелия (Йорданка Стефанова), уж невинно натресла се на масата на отнесения Хамлет (Герасим Георгиев). Преекспонирания образ на криворазбраната еманципация би трябвало да породи някаква мисъл.

Жената днес е готова на всичко, за да докаже, че е оправна и самостоятелна, но като се види отстрани какви ги върши, я хваща срам. Говори като каруцар, защото си въобразява, че в това се изразява равноправието между половете. Иска да е независима, да доминира във връзката психически, дори физически в леглото и същевременно негодува, че мъжете са пасивни и няма кавалери в наши дни. Това е проблем на обществото, а не на автора на театралната постановката, но истината боли и затова е по-удобно да прехвърлим вината другиму.

На сцената се вихрят още рожденичката Клеопатра (Ана Вълчанова) и експанзивния Антоний (Веселин Цанев), Тоска (Александра Василева) и Марио (Петко Каменов) разчоплят стари сърдечни рани,а Кармен (Мария Статулова) и Дон Хозе (Пламен Сираков) доказват, че любовта няма възраст. Взаимоотношенията между Дездемона (Таня Мицков) и Отело (Благовест Благоев) в известна степен напомнят за хумора от познатото ни предаване „Улицата” с нелепо задълбочените размисли на срамежливия любовник, който на финала хладнокръвно убива от ревност дамата на сърцето си и „възпява” смъртта й с: „На, на, на, курвата умря!”.

Е, щом това ви беше най-смешното от целия етюд, няма да коментирам повече!
Макар и привидно да няма връзка между шестте сърдечни драми, свързващото звено, освен темата любов, се явява келнерът (Кирил Бояджиев). Като един истински професионалист, той винаги се съобразява с моментните настроения на „клиентите” си и в унисон с дискурса ги кани на танц, според традицията на въпросното заведение.

Музиката е на Румен Цонев, хореографията на Светлин Ивелинов, а танците на двойките са внушителни и варират от танго до рок. Сценографията (Николай Нинов) е своеобразен оксиморон – семпла (една маса) и същевременно натруфена (покривка с всевъзможни воали, къдрици и помпони), чудесно импонираща със случващото се на сцената.
Във времена на криза, явно е, че хората отново се вълнуват от любовта и макар и с полуусмивка да ни се налага да приемаме чуждото щастие, истината е една – шегите не са като камъните, колкото повече се търкалят из публичното пространство, толкова повече хващат мъх. Но когато събереш достатъчно на брой мъхести шеги и атакуваш зрителя, те поразяват право в целта – сърцето и ума. Не защитавам Камен Донев, защото сме родом от Русе и ме е налегнал някакъв регионален патриотизъм, а защото това е една силна пиеса, която зрителят трябва да обича и мисли, но с правилните органи.  

СПОРЕД ДОН ЖУАН, ЖИВОТЪТ СЕ ОПОЗНАВА НЕ ОТ КНИГИТЕ, А С ЖИВЕЕНЕ

Театрален сезон 2010-2011 се очертава като доста атрактивен – празничен и предизвикателен, за любителите на шестото изкуство. След провокативното начало с постановката на Мариус Куркински - „Балкански синдром” (Станислав Стратиев) по случай двадесетата годишнина на „Зад канала”, театър „Българска армия” избра да отбележи своите шест десетилетия активна творческа дейност с нестандартен юбилеен афиш от 8 октомври - 13 представления в 13 последователни дни.

Новият директор – Мирослав Пашов (избран по предложение на предходния – Митко Тодоров, настоящ зам. министър на културата), за да подчертае значимото събитие, е заложил на релацията старо - ново още в самото начало. Премиерният спектакъл е под режисурата на Ивайло Христов, по текст на украинския драматург Анатолий Крим, а заглавието е преведено като „Завещанието на целомъдрения женкар”. Това е един древен мит в нов прочит, където легендарният Дон Жуан се играе от друга легенда – Васил Михайлов. Така своевременно на сцената си партнират най-опитният и най-младият (Леонид Йовчев) актьор на Армията. Самият Васил Михайлов изказа несъгласието си с номинацията на героя му като „женкар”, защото това е определение, отдавна придобило лоша „гражданственост” у нас за мъж, който обича жените. Все пак Дон Жуан прелъстява, не склонява към прелюбодейство.

Признавам си, че като философ съм възмутена от този сорт анализи, които смело обобщиха как „от греховната изповед на зрелия Жуан ще разберем, че той не е способен да прави секс”. Ама защо се спряхте, да бяхте казали направо, че е импотентен! Хей, това да не ви е Маркиз Дьо Сад?! Явлението донжуанизъм има и винаги е имало съвсем друго измерение – естетическо проявление на любовта между двата пола. Именно заради такива хора, които я отъждествяват с познаването на мъжа и жената в библейски смисъл, се налага „скопяването” на Дон Жуан, та белким направят разликата.

Предварително се извинявам за предстоящото отклонение, но искрено се надявам, че то ще е от полза за правилния подход на зрителите към спектакъла. Ако любовта се приема за изначално заложен принцип на женското съществуване, то естетическата й същност, нейното художествено начало е въплътено в мъжа, тип – прелъстител. Да обича една жена е малко, да обича всички е повърхностно, но приютил в душата си всички стихии на любовта, разпределени сред известен брой жени – това вече е върховната му наслада, защото е пожелал цялата женственост и я е извисил до красота. Тази умерена множественост слага естетически отпечатък върху обичта на Дон Жуан, който независимо от опита си в любовните признания, не се осланя на инерцията. Така всяка следваща жена в живота му е едновременно и „поредната”, и изцяло различното предизвикателство пред собственото му мъжество.

Ако по онова време се е изисквало от жената да се вмести в един универсален мисловен и поведенчески модел (брак по сметка, покорна съпруга, грижовна майка), то тя запазва своята уникалност по своя темперамент и от прелъстителя се изисква индивидуален подход, за да улови единствения път, който води към отключване на желаните емоции и реакции у нея – да се почувства желана и обичана заради това, което е, да изпита наслада от това, с което природата я е дарила, да полети. Затова тя е не просто бройка, а жена с име и история, оставила диря в сърцето на прелъстителя. Затова всяка жена, познала истинската наслада от обичта чрез Дон Жуан се чувства изоставена, пожелала го единствено и само за себе си и същевременно, дори на смъртния си одър запазва тайната му и твърди, че е баща на децата й като плод на единствената красива, макар и невъзможна любов в живота си. Това е моделът прелъстител на Киркегор, според когото: „Да се „вселиш” в една жена , така че изцяло да я завладееш е изкуство, а да се „изселиш” от нея – шедьовър.”
Накратко сюжетът обхваща сетните часове от живота на Дон Жуан, потърсил единение с Бога. Оказва се обаче, че никой свещеник не се наема с тежката задача да опрости легендарните му грехове. Изключението е един млад монах, който, повярвал в думите на прелъстителя, от изповядващ става изповедник и признава за невъзможната си любов към Анна (Гергана Данданова).

В любовта няма невъзможни неща, особено когато имаш учител, който съветва от проверената позицията на опита. Дон Жуан (Васил Михайлов) в самото начало ще парира страховете на монаха в обреченост с думите, че „животът се опознава не от книгите, а с живеене”, че външният вид на мъжа е важен, но „жени, които гледат само дрехите, са скучни и в леглото” и още как „влюбените могат да летят, но ги мързи”. За Анна, набедена за негова дъщеря, той също има съвет за щастлив живот: „съмнението убива любовта, затова бъди винаги различна, бъди загадка, която мъжът да преоткрива през целия си живот и никога не го питай къде е бил.” Още много житейска мъдрост, премесена с елегантно чувство за хумор, предлага „Завещанието на целомъдрения женкар”.

Свързващото звено между легендарния опит на прелъстителя и разпалващата се нова любов за монаха и Анна е Лепорело – верен слуга и същевременно земен човек с присъщите му слабости и страсти. Ролята е поверена на доказалия вече втори сезон в редиците на Армията актьорски талант на Тигран Торосян. Свеж и непринуден, героят му винаги е насреща в добро и зло, точно както приляга на верен слуга с легендарен господар.
Безспорен ветеран на драмат(ург)ичното поприще с 60 годишен опит в провокиране интереса на зрителите, театър „Българска армия” и този път заслужено печели аплодисментите на театралните фенове и не само... с блестяща актьорска игра, внушителен декор (Владимир Шишков), смели дизайнерски решения на костюмите (Нина Пашова) и въздействаща музика, дело на самия режисьор Ивайло Христов. Лично драматургът Анатоли Крим уважи с присъствие премиерата на „Завещанието на целомъдрения женкар” и възхитен от видяното, категорично заяви: „Вие сте най-добрите, които играят моята пиеса. Всичко възможно ще направя, за да гостува тази постановка в Украйна”.

P. S. А, пропуснах да спомена името на монаха – Джакомо,... Джакомо Казанова...  

ЛЕСНО СЕ ПРИСМИВАМЕ НА ВСИЧКИ, А ТАКА САМИТЕ СТАВАМЕ ЗА СМЯХ

След 15 минути чакане пристига 213. Знам, че времето за пътуване от Младост 4 до бул. „Мадрид” е неизвестното Z, където закъснението от успоредните задръствания по Малинов и Канала не може да се компенсира от ускорението по свързващото ги „Цариградско шосе” и всичко това качено на квадрата на нередовния градски транспорт. Накратко, предвидила съм 60 минути за прехода, затова съм спокойна, но развълнувана и видимо отнесена.

Докато напредвам с автобуса, в ума си давам назад към времето на комунизма и началото на Прехода. Първо живеехме с баба и дядо, чакайки ред да купим панелка. Понякога възрастните си разказваха „приказни” истории като как дядото на баща ми е бил търкалян в бъчва, защото отказвал да влезе със земите си в ТКЗС-то, а майка ми едва на третата година е била приета медицина, въпреки отличния си успех, защото в паспорта на дядо ми пишело „партийно неориентиран”. На 10 ноември вече сме били новодомци. Седяхме пред екрана на Великото Търново и вечеряхме, бях на 8 (не гроздови, а години), възраст, на която естествено не съм осъзнавала смисъла на чутото и видяното за политическия режим, но ясно си спомням изражението на сваления (от „своите”) Тодор Живков, объркването, че към вчерашната другарка Христова днес трябва да се обръщам с „госпожо”. Възприемах за даденост празните магазини, за природна закономерност появата на банани и портокали по Нова година, за факт конфекцията в детмаг и Валентина, спрямо шарените модели от некерманите и корекомските яйца, за необятно щастие поредния брой на списание „Дъга” и вестник „Знаме на мира”. Тогава си пишех с едно другарче от Минск – Оля и, въпреки нескопосания ми руски, се разбирахме чудесно... Сега, благодарение на толерантността ми към останалите пътници, за малко да изпусна спирката от ръчкането и блъскането им на вратата. Да, българският модел е неунищожаем!

Ето го „Зад канала”. За всичките ми размишления по пътя си имаше причина. Театърът открива двадесетия си юбилеен сезон на 1 октомври с предпремиера на постановката на Мариус Куркински – „Балкански синдром” по Станислав Стратиев, където, убедена съм, също нищо не е случайно.

Петнадесет минути чакана, плюс 45 за път се равняват на един пирон по-малко в ковчега ми. Колко здравословно! Ще наваксам с цигарите след пресконференцията, която надали ще трае повече от 10-15 минути. Верен на стила си, Мариус наистина е лаконично отнесен. Уточнява в самото начало, че не се вълнува от политическия, а от чисто човешкия аспект на „перестройката”, мимикрията и метаморфозата на народа ни от герой в просяк и как умишлено се е спрял изцяло на млади актьори, които да нямат преки впечатления от онова време. Говори притеснено за лекотата на самоунищожението ни, изразена и до днес в негативно отношение един към друг, талантът ни да мислим лошото на другия, да сме щедри на обиди и го отдава на множеството ни освободители. Винаги ще бъдем най-освободими заключава самият Станислав Стратиев, прозрял, че българската участ е силата да прави съединението, а не съединението — силата. И точно преди мрачният привкус да започне да накъртва, из въздуха се понася режисьорски оптимизъм: „Правенето на театър ми се случва често в „Зад канала””, споделя Мариус въодушевен, че е постигнал целта си - театърът да бъде клас, учене на нещо, защото актьорите му сега са едно братство, задруга, доброволно обединени от идеята да са по-сплотени и добри. Предупреждава, че изцяло битовото отношение към спектакъла е недопустимо, защото Стратиев е битово-фантастичен и приключва.

Вече пуша и предвкусвам тръпката от социалния експеримент, в който охотно съм пожелала да участвам. Не ми се говори. Мисля си за пророчеството на един писател (1987) и поразителната актуалност на един режисьор (2010). Сещам се за излезлия съвсем скоро филм „Генезис”, заел четвърто място в IMDB и идеята за сън в съня на съня. Сега не просто ще гледам, а ще бъда част от театралното случване в театър за театъра. Тук залата е малка и дори не мога да си представя какво ме очаква, щом голямата сцена на Сатирата се оказа тясна за Мариус и ме превърна от обикновен зрител в народен представител с постановката „Жените в Народното събрание”. Още повече идейното трио е същото: Мариус Куркински (режисьор), Петя Стойкова (сценография и костюми), Мартин Каров (музика) и е доказало, че владее до съвършенство взаимодействието между актьори и публика.

След дежурното недоволство и разправии за места, типично по нашенски, залата притъмнява, познатата черната завеса се дърпа и на сцената се заговарят двама непознати (Емил Котев и Никола Мутафов) в бели костюми, окрилени в пряк и преносен смисъл от вдъхновението (по задължение) на професията актьор. Внезапни писъци откъм публиката нарушават хармонията в театъра. На първия ред съм и буквално пред краката ми профучават два силуета и вече отчетливо различавам сред крясъците думата „крадец”. Стоп на представлението! Крадецът (Симеон Бончев) не е никакъв престъпник, а обикновен човек с буйни вежди и нрав, който търси вниманието на „съвременниците” си, отчаян, че не знае как правилно да възпитава сина си в неправилно функциониращата ни държава. И така три различни проблема на три пъти прекъсват предвиденото в програмата на театъра представление.

Режисьорско решение на Мариус Куркински е повечето от актьорите да играят по две роли, сякаш допълнителен акцент върху абсурда на трансформацията в поведението на хората спрямо властта. Както едно телефонно обаждане „отгоре” може да накара директора на театъра (Александър Кадиев) за секунди да смени тона си, така и една властна жена с проблем в интимния живот може да се превърне в жена-символ (Стела Стоянова) и нарочно превзето да дръпне една апология на ирреалното в изкуството.

В елитарното изкуство е така, но във фолклорното закъде сме без сватба?!Голяма работа, че кумът (Евгени Будинов) с поведение на типичния Бай Ганьо е объркал операта с театъра. И тук не ще мине без пеене, но вместо „На фустаня ти тегеля изгори на мен джигеря...” днешният чорбаджия лансира прототипа на съвременната фолк-певачка (Албена Михова) с лъснатото изпълнение на „Очи чьорние”. Но и това е нищо в сравнение с появата на извънземно (Антоний Аргиров) с три очи. То е отчаяно от провала си в мисията заради несъответствие на теорията с практиката у нас и не му е останало нищо друго, освен да се влюби в булката - Цончето (Таня Пашанкова) и да се пропие от мъка заради невъзможната си любов.

Стига с тази ракия!

Свикнали сме Бай Ганьо да представя българите като уникални пред света, но героите на Станислав Стратиев се мислят за неповторими и същевременно съзнават, че са провалени като народ, при това не само пред света, но и пред цялата галактика. Дали точно в осъзнатото разминаване между това какви искаме да бъдем и какви сме на практика не се корени цялата ни болка и озлобление като етнос?! През повечето време салонът се заливаше от смях, при все че, признавам си, не ми беше толкова смешно, но не защото текстът, режисьорските идеи или актьорската игра куцаха. Припомних си уточнението на Мариус в началото: „Това е историческа пиеса, а не комедия за времето на прехода.” Значи всичко е наред, проблемът не е в мен, нито в самата постановка, проблемът е в българския модел. Въпросът е ще се сбъднат ли пророчествата на Стратиев:

Винаги теорията за нашия народ ще бъде оптимистична, а практиката — песимистична.

Винаги ще имаме широка славянска душа и тясна перспектива.

Винаги ще изнасяме мозъци, а ще внасяме месо.

И нещо от мен – така е защото,

винаги мълчанието ще е злото, а не злато!

 
 

 Ей ме пак, два месеца позанемарих блога, за да се убедя - вече окончателно, че е крайно време да се разведа... с идеализма, имам предвид с онзи категорически императив на Кант - не постъпвай така, както не искаш и другите да постъпват с теб, който винаги е бил водещата максима в живота ми. Винаги съм си мислела, че дадени хора, заемащи дадени длъжности на дадени места имат чест и достойнство и че би трябвало да държат на думата си повече, отколкото на договор, но... все пак живеем в България и става въпрос за медии, така че май е повече от крайно време да порасна и да спра да вярвам в Дядо Коледа.
Е да де, ама не искам да порасна, нося детето в себе си и това ми харесва, подобно на Карлсон... Вярвам, че телевизия трябва да се прави от читави хора – талантливи и обективни, защото такива й ходят на мащаба и силата за промивка на мозъци. Някак не ми се връзва субективното мнение на един човек – тесногръд и праволинеен, да бъде определящо за способностите ми точно толкова, колкото и на Пипи не и се връзваше „спунк” да е горния, синьобоядисан прът на знаме. После защо Иво Инджев не искал да се връща в телевизията – е как да иска...
Не веднъж съм споделяла, че на този етап в националния ефир няма предаване, за което искам да работя като сценарист, но има водещи, за които искам да пиша... - ще пиша ако главните им редактори решат, че ще пиша и ако от време на време, за разнообразие, практикуват слушане с разбиране вместо слушане с изчакване, нетърпеливи отново да лапнат думата, която за две секунди случайно са изпуснали от устите си... Оказа се, че за да си сценарист на женско предаване далеч не е достатъчно да имаш усет към езика и да си разбираш от работата. Неееееее, задължително е да си мълчиш като гъз, да си намериш кристалната топка, за да знаеш какво аджеба се иска от теб, а, и на гръб да си метнал една торба близки познати от „звездния” роден „елит”. Само не ми е ясно кога най-сетне изтърканата схема за вдигане на рейтинги с VIPове ще даде фира и на хората ще им писне да гледат, както беше казал Жоро Пентаграма, едни и същи брашняни чували - изтупвани и предъвквани, от ранни зори до късни доби всеки ден.
Като четвърта власт, винаги съм си мислела, че медиите възпитават вкусове у народните маси, а не отразяват вече битуващите – от къра и софрата, пардон – от мола и спато. Мисля си го, защото така е по цял свят, затова примерно Опра се е наложила като еталон за женско шоу и MTV се счита за ковачница на хитове... Зрителят гледа дадено нещо, защото му се предлага от неговия любим водещ или от екрана на телевизията, която харесва..., но нека стъпим на земята! Искаме от зрителя да сяда пред екрана със стационарен телефон отляво, мобилен в дясната ръка, да се обажда и да пуска SMS-и, докато гледа гардероба на Емилия, Аналия или Преслава и после се чудим що не ни става работата. Не само виаграта има син цвят, но и „демокрацията” ни, и Windows-а, когато му дойде байгън.
Тук поне никой не може да ме уволни, защото никой не ме е назначавал и никой не може да ми попречи да кажа това, което мисля, а по въпроса с физическото оцеляване, ще заложа на зеления цвят, нали и без друго съм тревопасно....