W.A.S.P. Machine in Sofia

Въпреки че им е трето по ред гостуване в София (2004 и 2009) и по едно в Каварна и Ловеч, W.A.S.P. за пети път имат удоволствието да гребат с пълни шепи от любовта и заряда на българските си фенове. За човек, прослушал твърда музика със SEPULTURA, признавам, че никога не са били сред настолните ми групи, но отчитам тежестта им на институция в жанра. Почти в последния момент разбирам, че ще ходя на концерта и нямам особено време за подготовка. Докопвам се до сетлиста на изявата им в Норвегия от началото на "The Return to Babylon Tour 2010" и виждам, че, освен трите парчета от последния албум "Babylon" (2009), останалите 12 са все железни хитове. Звучи обещаващо!

Единствените подгряващи, българската банда BASTARDOLOMEY, сигурно са понатрупали опит след участието със SENSER (2009), където не присъствах и първия ден на фестивала Sonisphere, когато пристигнах на стадиона точно на време, за да ги... изпусна. Любопитството ме гризе и този път съм примерна – в 19:45, след двусекундно чакане за бира в залата, се зареждаме с компанията на предни позиции. Знам, че много български групи отдавна са разминали гаражното ниво, затова не съм предубедена и с право. Нашите момчета са точни във всяко едно отношение. Излизат навреме и подгряват баш както си трябва – с много хъс, помитащо звучене и ясно заявено сценично присъствие. Без да усетя кога и как вече скачах, мятах коси и крещях окуражително в интервалите между отделните парчета. Освен удивително добрите авторски песни, след кавъра "Snap Your Finger Snap Your Neck" на PRONG тотално откачих.

„Евала момчета, така се подгрява концерт!” – помислих си, както и мнозина от феновете в залата. Е, имаше и недоволни, които даваха зор да свършват, вярвайки си, че така по-скоро ще излязат хедлайнерите, но, както е казал поетът, разни хора, разни... хора. Фронтменът Нуфри (стар познайник от Panican Whyasker и екс-Пиромания) на няколко пъти благодари за подкрепата, подчертавайки, че са млада група и ценят високо отношението на феновете. Сега се разравям кои са останалите членове: Венелин Георгиев – Вили (Ebanizm, Mortal Remains), Кирил Петрушев - Бъсти (Ebanizm) и Милен Иванчев (екс-Пиромания) - млада формация, но по отделно музикантите й са с дълъг стаж, така че нищо не е случайно. Можете да чуете някои парчета от дебютния им албум „Plastic Pig Society” в You Tube, но ви уверявам, че на живо удоволствието е в пъти по-голямо, така че при първа възможност съм на линия.

(Не)прилично подгряла и с пресъхнало гърло, решавам да охладя страстите с още една биричка, докато тече сценичната подготовка за „космическата” забивка на W.A.S.P. Изнасяйки се назад отчитам, че залата се е напълнила. Явно интензивният концертен живот в последните дни (ДДТ / неделя и SCORPIONS / понеделник) не е попречил на близо 4 000те фенове да се раздадат за среща, макар и поредна, с любимата си метъл банда. За разлика от отиването, връщането си беше зор мажор, а периметърът, който бях отвоювала с мятане на дългите си пирги, вече бе зает от дружелюбна тумба ентусиасти.
Пуша вече трета цигара, почти нямам какво да пия, всички наоколо пуфтим и сме на път да изслушаме целия „Masters of puppets”, когато... телефонът ми завибрира и вдигам. „Къде си бе, Ива?” „Във „Фестивална” и чакам да излязат W.A.S.P.” – отговарям на висок глас. „Много е шумно, кои подгряват?” „METALLICA...” Смях в залата! Не знам на кого от организаторите му хрумна, че това е най-подходящата прелюдия към предстоящото шоу, нито откъде се завихряха едни нечовешки студени фронтове, на които, при все че не съм зиморничава, дори Hein Gericke-то ми се одърви от висене. Но няма значение, защото сме яки българи и през годините сме се усъвършенствали в изкуството да оцеляваме (не, че е за гордост – докато едни се развиват, други да драпат за живота) при какви ли не екстремни условия.

Мрак, насочени светлини и... Алелуя! Зад барабаните вече е Mike Dupke и ги налага здраво докато се появят останалите от бандата. Сякаш за компенсация на дългото чакане последва гореща атака с „On Your Knees", "The Real Me" и абсолютния хит "L.O.V.E. Machine" без излишни обяснения помежду им – бързо, ударно и безкомпромисно начало.
На мига им бяхме простили изнервящото чакане (в последствие дори се оказа, че самите те не са виновни). Една мацка, качена на нечии рамене, се обясняваше в любов на Blackie, подчертавайки с еднозначни жестове, че имат досущ еднакви прически. Македонската агитка, заела място малко след металните ограждения, успява да метне знамето си право в ръцете на Mike Duda. Чест прави на басиста как за пето посещение у нас е запомнил, че това не е българския флаг и без секунда колебание, но с уважение чинно го завързва на стойката на микрофона пред себе си, което висва подобно на пещемалчетата пред Steven Taylor по време на концерт на Aerosmith.

И ето, че идва ред на още пресните (от миналата година) и също горещи "Crazy" и "Live to Die Another Day". В съответствие с тематиката на всяко от парчетата трите екрана заливат ту със секс и алкохол, ту с уестърн револвери, барут и обиграни комарджии, ту с брутални резачки, кръв и смърт – професионална визуализация с цел постигане на оптимално въздействие. В един момент здравите жици и каси за момент отстъпват пред баладичната "The Idol" от любимия на по-голямата част от нежната аудитория албум "The Crimson Idol". Няколко оптимиста пред мен понечиха да вдигнат по традиция запалките си, но гореспоменатите студени ветрове бързо загасяха пламъчетата, но не и поривите им. Към финала китарното соло на Doug Blair едновременно ни разтопи, размаза и взриви.

Какъв по-подходящ момент от този за „I wanna be sombady”?! Удари часът и за заигравка с феновете. Разделени на лява и дясна половина спрямо сцената, с жар и цяло гърло се деряхме със заветните слова. Накрая мистър Blackie Lawless, савсем незакономерно (вероятно за да му отива на името) се обърна към нашата половина от залата и произнесе тежката си присъда: “You suck!” Много моля, нека не омаловажаваме факта, че ние си нямахме пълни трибуни за съпорт.
Така леко пообидени и със смесени чувства се принудихме да викаме за още, тъй като с „I wanna be sombady” дойде и краят на официалната част от репертоара. За наше щастие този път не ни се наложи да викаме още половин час докато засвистят резачките на "Chainsaw Charlie". Бях убедена, че няма да ни се размине и апотеозът на демократичната американска душа, която по времето на Линкълн възроптава срещу робството и става повод за жестоката гражданска война, където свои убиват свои в името на свободата и равноправието. И наистина последва въпроснота "Heaven's Hung in Black". В такъв, разчувстван от патриотизъм за лосанджелиска четворка, момент до сцената успява да достигне най-после българския трикольор и Doug Blair го мята върху рамото си. Докато сме на тема „Щатите”, нека запазим добро настроение и висок градус на емоциите до самия финал с класиката от „The Last Command”(1985) - "Blind in Texas". После се разхвърчаха пера, фанелки, дори Dupke метна една кожа от барабаните – това е краят!
Излизам от залата, а ушите ми още пищят. В сравнение с концерта на Blind Guardian през 2007, озвучаването направо си беше на ниво. Навън е студено, навсякъде има локви и ръми. Е, какво – W.A.S.P. ни лишиха (за разлика от норвежките си фенове) от няколко парчета, но пък дано и на нас – българите, най-накрая да ни тръгне по вода!

P. S. Каса (може и каца) благодарности на MadHamish и www.rawknroll.net за фото-та-та-таааааа!