ШЕПОТ ОТ ОТВЪДНОТО

- Къде?
- На едно специално място. Ще видиш.
Винаги съм смятала, че имам фабричен дефект – "баста копчето", никога не знам кога да спра. Този път обаче, сработи. Или професионалната деформация да задавам не винаги уместни, за сметка на това пък много, въпроси днес си беше взела почивен ден. Оставям се да бъда изненадана.
Спираме пред стълбите на старинна, но поддържана, вероятно по проект „Красива България”, къща. Прекъснатите извивки и контраизвивки по фасадата свойски приличат на охлюви – Рококо, изискан живот без грижи, тясно свързан с природата. Признавам, че формите хармонично се вписва в тайнственото безвремие на крайдунавския пейзаж. За разлика от мен. Да, старият New Rock, с ожулени метални токове и смачкани от спокойната ми младост бомбета, пасваше на протритите дънки, ама до там. Пък и в главата ми бяха надвиснали от онези черни и озъбени буреносни облаци, които чакаш всеки момент да се разпорят и през корема им да ти се излее целият гняв и озлобление, натрупани за шест месеца почти денонощна работа без почивка. Всъщност самата аз се чувствах като облак, но не в смисъл на лека и ефирна, а просто празна, въздух... жалко карикатурно безподобие на финес и тайнственост.
Докато се изкачваме по тясното, изтъркано от годините, стълбище, вероятно заради стила на архитектурата, се сетих за старата, т. е. младата Наталия Симеонова. Много преди да започне да ни залива с любов и преди тя самата да почне да прелива, имаше едно предаване „Рок око”. Биваше я. Дали ако някой й беше предсказал бъдещето тогава, щеше да му повярва... В какво се превръщат жените!
Не знам, но последният етаж е превърнат в заведение. Нещо по типа на „Апартамента” по „Неофит Рилски” в столицата, само че тук не било на самообслужване. Влязохме във вестибюла и веднага в ляво Марто видя една маса с два стола и ме потупа по пагона.
- Късметлия си Ив, там има две свободни места.
- Няма ли да огледаме и в другите стаи?
- Тук обикновено е фул и винаги е трябвало да чакам. Виждаш ли тези столове...
Проследявам погледа му. Обръщам се и виждам три класически „Thonet”-а, строени безропотно в редица, а огънатото обло дърво на облегалките им, съкрушено се бе подпряло на стената.
- Всеки път съм висял на тях поне по половин час, докато някой си тръгне. Късметлия си.
- Искам да разгледам обстановката, знаеш, че интериорът ми е слабост...
- Следващия път, така поне ще имаш стимул да се върнеш по-скоро.
- Не се сърди! Имах много работа.
- Добре де, ама откога не сме се виждали. От Коледа, когато се прибра за няма и ден...
Вярно е, че от две години се връщам в Русе само за Бъдни вечер – това е специален момент за семейството ми и съм обещала винаги да сме заедно. Мамка му, защо времето тормози хронично, а толкова би му отивало ако го правеше хронологично. Късметлия съм?!
- Разказвай сега. Какво се случва с теб?
- Какво да се случва, Марто, на западния фронт нищо ново. От едната на другата крайност, както по цял ден се занимавах с разни хора от кол и въже и беше адската лудница, те ти сега - трети месец ми е нещо като нищо, но... продължавам битката с вятърните мелници.
- Това ясно! В личен план? Мъжът?
- Мъжът е шест. И той бачка като изоглавен. Доколкото въобще се виждаме, лесно се разбираме. А, Ивата от „Ламите” е в петия месец, че ми хариза единия заек.
- Честито!
- Благонавра, симпатяга е, но ръси талаш и дарадонки. Кръстих го Заки - за да й ям душата, галено от „закуска”. Иначе кучката пак е разгонена и се задоволява с ръба на дивана.
- Сетер ли беше?
- Да, обаче ирландски този път. Същият космополит като Чара – навсякъде летят косми, спомняш си какъв кошмар е. Сега по ушите и отгоре по главата й са се появили от слънцето едни руси кичури, а около очите вече има доста бяло от възрастта. Страшно си приличаме, само че започнах да се изрусявам, за да прикрия белите коси.
- Иво, одъртя, не поумня... Кога ще престанеш с този блондор?
- Скоро, това да си блондинка е начин на мислене, светоглед, цяла философия, с която предпочитам завинаги да си останем чужди.
- Еееее, най-после! Откровено казано, въобще не ти ходи. Мязаш на копанарка.
- Е хайде, хайде! Все за два-три пъти ставам, ха, ха, ха... Проба – грешка!
- Ужасна си! Ще ме извиниш ли за момент, малко да се захлади и...
- Знам, знам...
- Ако се появи девойката, пак от нашето, нали!
- Естествено, с кого ако не с теб и кога ако не сега!
По стара наша традиция като захладнее, докато чоплим житието и битието, питието е коняк. Само дано имат „Плиска”, че „Слънчев”-ият ми е мрачен на вкус, а ако поръчам чужд, ще ми яде душата, че съм станала пържола с претенции. Посегнах да извадя цигара.
Пуша от онзи норвежки тютюн, свиван някъде, май в Полша, четиридесет къса в кутия с някакво шантаво фи – нито нормално, нито слим, но са ми вкусни, колкото и абсурдно да звучи епитетът за непушачите. Както казаха колегите ми: „Естествено, че рокер като теб ще пуши Rockets!”, въпреки че не се определям като рокер, а по-скоро като музикална свиня. Човек не трябва сам да се ограничава, във всеки стил може да се открие нещо стойностно. Това го знам от един музикант навремето - може да са кофти партия за гаджета, но пък са ценни приятели.
Паля. Поглеждам. До масата е щръкнала щателно поддържана руса гърла с изкуствени вежди и още по-нарисувана усмивка. Момичето, на видима възраст около осемнадесет, се вписва толкова успешно в духа на заведението, колкото и пердетата, тип евтинджос от Капалъ Чарши, с реставрираната масивна дървесина в помещението.
- „Плиска”? Чудесно! Два големи и една кола.
Пия го чисто. „До тук добре” - казал педалът, докато го набивали на кола. Нищо против обратните резби нямам, просто този стар лаф ми пасна на състоянието. Явно съм развила някакво седмо чувство покрай предаването. Марто е притеснен, разговаряме, уж по старому, ама се държи като първокурсник преди изпит. Има нещо за споделяне и предвкусвам, че скоро ще бъда посветена в тайната...
Питиетата вече са на масата. Кеф, стъклото е темперирано и самият аромат на брендито сякаш сгрява. Ще го изчакам...
- Извинявай, че се забавих.
Сяда и бързо посяга към чашата.
- Знам, че чакаш с нетърпение. Наздраве, Ив!
- Наздраве, Марто!
Прав е, чакам с нетърпение, но не за да отпия, а и въобще не съм сигурна, че искам да чуя това, което има да ми казва. Видимо се е заредил с кураж и е превключил фаровете на дълги.
- От колко време се познаваме, Ив! Петнадесет години?
Някъде там ще да са. Досега не се бях замисляла кога и как пътищата ни са се пресекли. Просто съм свикнала с присъствието му в живота си и го възприемам като по-голям брат, който винаги съм мечтала да имам. Пак това време и досадната му способност да лети и избелва спомени!
- Ще те питам нещо? Говорили сме си за какво ли не, но така и не сме зачеквали тази тема.
- Коя? Знаеш, че си говорим направо.
- Да, добре..., вярваш ли в духове?
- Шах! Да не са почнали и на теб да ти шепнат от отвъдното? Да бе, да не си мъжката версия на Мелинда? Мартин, Мелинда, все с „М”. Или духовете си падат по имена, започващи с „М”, или си прекалил със сериалите...
- Говоря сериозно. Запознах се с един тип в „Дюни”.
„Дюни” беше една доста прилична рок кръчма на времето. Сега е с нов собственик и ново заглавие, но сред редовния контингент от „упадъчни” субекти, ценящи праведната музика, към чието число спадаме и ние, си остана спрягано старото име. Всъщност и самото заведение остана единственото по рода си в града.
- Нещо като медиум е. Познава миналото, предсказва бъдещето и рисува енергийни картини с пръсти.
- Сигурно бързо се е прочул с таланта си!
Убедена съм, че винаги познава кога точно дилърът ще го излъже в качеството и кога в количеството. Показал е два – три от шедьоврите си на местни меценати и им е нашепнал за културната криза в България, която предстои да се задълбочава, как единствено изпитаната формула „цици / дупе”, ще продължат да продава изкуство, а в световен мащаб някой от близките на Джако ще предяви претенции към наследството. Нанизах едни такива бисери на ум за секунда, без да допускам някой лицев мускул да трепне и да съкруши ентусиазма на Марто.
- Да, така е. Много хора го търсят. Затова започна да идва в „Дюни”. Знаеш, там рядко влизат външни хора и се чувства спокоен. А е свестен, бързо се сприятелихме, дори ми даде малко окултна литература, да се просветя.
Чудесно! Знаех, че Марто не е от ортодоксалните, а протестант, ама какво от това. И двамата не сме били религиозни, с тази подробност, че той поне е вярващ. А, и двамата имаме увлечение по културата на северните индианци. Дали е намерил някаква прилика с шаманите не знам, но факт- така пламенно разказва за ясновидеца, че въобще не се опитвам да взема думата. Практикувам слушане с разбиране, докато в един момент скептицизмът ми не се сдържа:
- И как точно протичат спиритичните сеанси? Кафе, карти, кости, „Уи-Джии” дъска?
- Не, никакви такива бабини деветини. Гледа те право в очите и сякаш вижда миналото, а за бъдещето твърди, че някаква свръхсила му диктува. Сама ще се увериш след малко като ви запозная, но първо исках да те подготвя. Ще видиш, че много неща ще ти познае, при това няма да ти вземе и стотинка, не обича да го черпят.
Лелеее, какъв келепир! Каква късметлийка съм, тръпки да те побият!
- Екстра! Не бързаме обаче, нали! Ще пием ли по още едно? – вметнах с надеждата, че може поне да отложа ако не и да избегна въпросната среща с окултното.
- Винаги „ЗА”!
Знам ли сега, бях длъжна да попитам и побързах да сменя темата.
- Та така, за „Ламите” вече разбра, че ще се размножават. Какво става из вашия мото клуб? Какво прави Баракудата?
- Още не сме зазимили, Баракудата налапа въдицата – продаде „V-max”-а и си взе по по-мощен звяр ама втора ръка и сега духа супата...
След около час вече крачехме по забутаните преки към „Дюни”. По този шорткът възкръсват някои любими гледки от детството ми, одухотворени от лунната светлина. В главата ми нахлуват светли спомени и натрапчивата мисъл, в духа на Уди Алън: не ще и дума, има невидим свят. Въпросът е къде? Близо ли е до центъра и в колко часа затваря, за да закъснеем навреме? 

(октомври 2009)

W.A.S.P. Machine in Sofia

Въпреки че им е трето по ред гостуване в София (2004 и 2009) и по едно в Каварна и Ловеч, W.A.S.P. за пети път имат удоволствието да гребат с пълни шепи от любовта и заряда на българските си фенове. За човек, прослушал твърда музика със SEPULTURA, признавам, че никога не са били сред настолните ми групи, но отчитам тежестта им на институция в жанра. Почти в последния момент разбирам, че ще ходя на концерта и нямам особено време за подготовка. Докопвам се до сетлиста на изявата им в Норвегия от началото на "The Return to Babylon Tour 2010" и виждам, че, освен трите парчета от последния албум "Babylon" (2009), останалите 12 са все железни хитове. Звучи обещаващо!

Единствените подгряващи, българската банда BASTARDOLOMEY, сигурно са понатрупали опит след участието със SENSER (2009), където не присъствах и първия ден на фестивала Sonisphere, когато пристигнах на стадиона точно на време, за да ги... изпусна. Любопитството ме гризе и този път съм примерна – в 19:45, след двусекундно чакане за бира в залата, се зареждаме с компанията на предни позиции. Знам, че много български групи отдавна са разминали гаражното ниво, затова не съм предубедена и с право. Нашите момчета са точни във всяко едно отношение. Излизат навреме и подгряват баш както си трябва – с много хъс, помитащо звучене и ясно заявено сценично присъствие. Без да усетя кога и как вече скачах, мятах коси и крещях окуражително в интервалите между отделните парчета. Освен удивително добрите авторски песни, след кавъра "Snap Your Finger Snap Your Neck" на PRONG тотално откачих.

„Евала момчета, така се подгрява концерт!” – помислих си, както и мнозина от феновете в залата. Е, имаше и недоволни, които даваха зор да свършват, вярвайки си, че така по-скоро ще излязат хедлайнерите, но, както е казал поетът, разни хора, разни... хора. Фронтменът Нуфри (стар познайник от Panican Whyasker и екс-Пиромания) на няколко пъти благодари за подкрепата, подчертавайки, че са млада група и ценят високо отношението на феновете. Сега се разравям кои са останалите членове: Венелин Георгиев – Вили (Ebanizm, Mortal Remains), Кирил Петрушев - Бъсти (Ebanizm) и Милен Иванчев (екс-Пиромания) - млада формация, но по отделно музикантите й са с дълъг стаж, така че нищо не е случайно. Можете да чуете някои парчета от дебютния им албум „Plastic Pig Society” в You Tube, но ви уверявам, че на живо удоволствието е в пъти по-голямо, така че при първа възможност съм на линия.

(Не)прилично подгряла и с пресъхнало гърло, решавам да охладя страстите с още една биричка, докато тече сценичната подготовка за „космическата” забивка на W.A.S.P. Изнасяйки се назад отчитам, че залата се е напълнила. Явно интензивният концертен живот в последните дни (ДДТ / неделя и SCORPIONS / понеделник) не е попречил на близо 4 000те фенове да се раздадат за среща, макар и поредна, с любимата си метъл банда. За разлика от отиването, връщането си беше зор мажор, а периметърът, който бях отвоювала с мятане на дългите си пирги, вече бе зает от дружелюбна тумба ентусиасти.
Пуша вече трета цигара, почти нямам какво да пия, всички наоколо пуфтим и сме на път да изслушаме целия „Masters of puppets”, когато... телефонът ми завибрира и вдигам. „Къде си бе, Ива?” „Във „Фестивална” и чакам да излязат W.A.S.P.” – отговарям на висок глас. „Много е шумно, кои подгряват?” „METALLICA...” Смях в залата! Не знам на кого от организаторите му хрумна, че това е най-подходящата прелюдия към предстоящото шоу, нито откъде се завихряха едни нечовешки студени фронтове, на които, при все че не съм зиморничава, дори Hein Gericke-то ми се одърви от висене. Но няма значение, защото сме яки българи и през годините сме се усъвършенствали в изкуството да оцеляваме (не, че е за гордост – докато едни се развиват, други да драпат за живота) при какви ли не екстремни условия.

Мрак, насочени светлини и... Алелуя! Зад барабаните вече е Mike Dupke и ги налага здраво докато се появят останалите от бандата. Сякаш за компенсация на дългото чакане последва гореща атака с „On Your Knees", "The Real Me" и абсолютния хит "L.O.V.E. Machine" без излишни обяснения помежду им – бързо, ударно и безкомпромисно начало.
На мига им бяхме простили изнервящото чакане (в последствие дори се оказа, че самите те не са виновни). Една мацка, качена на нечии рамене, се обясняваше в любов на Blackie, подчертавайки с еднозначни жестове, че имат досущ еднакви прически. Македонската агитка, заела място малко след металните ограждения, успява да метне знамето си право в ръцете на Mike Duda. Чест прави на басиста как за пето посещение у нас е запомнил, че това не е българския флаг и без секунда колебание, но с уважение чинно го завързва на стойката на микрофона пред себе си, което висва подобно на пещемалчетата пред Steven Taylor по време на концерт на Aerosmith.

И ето, че идва ред на още пресните (от миналата година) и също горещи "Crazy" и "Live to Die Another Day". В съответствие с тематиката на всяко от парчетата трите екрана заливат ту със секс и алкохол, ту с уестърн револвери, барут и обиграни комарджии, ту с брутални резачки, кръв и смърт – професионална визуализация с цел постигане на оптимално въздействие. В един момент здравите жици и каси за момент отстъпват пред баладичната "The Idol" от любимия на по-голямата част от нежната аудитория албум "The Crimson Idol". Няколко оптимиста пред мен понечиха да вдигнат по традиция запалките си, но гореспоменатите студени ветрове бързо загасяха пламъчетата, но не и поривите им. Към финала китарното соло на Doug Blair едновременно ни разтопи, размаза и взриви.

Какъв по-подходящ момент от този за „I wanna be sombady”?! Удари часът и за заигравка с феновете. Разделени на лява и дясна половина спрямо сцената, с жар и цяло гърло се деряхме със заветните слова. Накрая мистър Blackie Lawless, савсем незакономерно (вероятно за да му отива на името) се обърна към нашата половина от залата и произнесе тежката си присъда: “You suck!” Много моля, нека не омаловажаваме факта, че ние си нямахме пълни трибуни за съпорт.
Така леко пообидени и със смесени чувства се принудихме да викаме за още, тъй като с „I wanna be sombady” дойде и краят на официалната част от репертоара. За наше щастие този път не ни се наложи да викаме още половин час докато засвистят резачките на "Chainsaw Charlie". Бях убедена, че няма да ни се размине и апотеозът на демократичната американска душа, която по времето на Линкълн възроптава срещу робството и става повод за жестоката гражданска война, където свои убиват свои в името на свободата и равноправието. И наистина последва въпроснота "Heaven's Hung in Black". В такъв, разчувстван от патриотизъм за лосанджелиска четворка, момент до сцената успява да достигне най-после българския трикольор и Doug Blair го мята върху рамото си. Докато сме на тема „Щатите”, нека запазим добро настроение и висок градус на емоциите до самия финал с класиката от „The Last Command”(1985) - "Blind in Texas". После се разхвърчаха пера, фанелки, дори Dupke метна една кожа от барабаните – това е краят!
Излизам от залата, а ушите ми още пищят. В сравнение с концерта на Blind Guardian през 2007, озвучаването направо си беше на ниво. Навън е студено, навсякъде има локви и ръми. Е, какво – W.A.S.P. ни лишиха (за разлика от норвежките си фенове) от няколко парчета, но пък дано и на нас – българите, най-накрая да ни тръгне по вода!

P. S. Каса (може и каца) благодарности на MadHamish и www.rawknroll.net за фото-та-та-таааааа!