ноември 07, 2010

ШЕПОТ ОТ ОТВЪДНОТО

- Къде?
- На едно специално място. Ще видиш.
Винаги съм смятала, че имам фабричен дефект – "баста копчето", никога не знам кога да спра. Този път обаче, сработи. Или професионалната деформация да задавам не винаги уместни, за сметка на това пък много, въпроси днес си беше взела почивен ден. Оставям се да бъда изненадана.
Спираме пред стълбите на старинна, но поддържана, вероятно по проект „Красива България”, къща. Прекъснатите извивки и контраизвивки по фасадата свойски приличат на охлюви – Рококо, изискан живот без грижи, тясно свързан с природата. Признавам, че формите хармонично се вписва в тайнственото безвремие на крайдунавския пейзаж. За разлика от мен. Да, старият New Rock, с ожулени метални токове и смачкани от спокойната ми младост бомбета, пасваше на протритите дънки, ама до там. Пък и в главата ми бяха надвиснали от онези черни и озъбени буреносни облаци, които чакаш всеки момент да се разпорят и през корема им да ти се излее целият гняв и озлобление, натрупани за шест месеца почти денонощна работа без почивка. Всъщност самата аз се чувствах като облак, но не в смисъл на лека и ефирна, а просто празна, въздух... жалко карикатурно безподобие на финес и тайнственост.
Докато се изкачваме по тясното, изтъркано от годините, стълбище, вероятно заради стила на архитектурата, се сетих за старата, т. е. младата Наталия Симеонова. Много преди да започне да ни залива с любов и преди тя самата да почне да прелива, имаше едно предаване „Рок око”. Биваше я. Дали ако някой й беше предсказал бъдещето тогава, щеше да му повярва... В какво се превръщат жените!
Не знам, но последният етаж е превърнат в заведение. Нещо по типа на „Апартамента” по „Неофит Рилски” в столицата, само че тук не било на самообслужване. Влязохме във вестибюла и веднага в ляво Марто видя една маса с два стола и ме потупа по пагона.
- Късметлия си Ив, там има две свободни места.
- Няма ли да огледаме и в другите стаи?
- Тук обикновено е фул и винаги е трябвало да чакам. Виждаш ли тези столове...
Проследявам погледа му. Обръщам се и виждам три класически „Thonet”-а, строени безропотно в редица, а огънатото обло дърво на облегалките им, съкрушено се бе подпряло на стената.
- Всеки път съм висял на тях поне по половин час, докато някой си тръгне. Късметлия си.
- Искам да разгледам обстановката, знаеш, че интериорът ми е слабост...
- Следващия път, така поне ще имаш стимул да се върнеш по-скоро.
- Не се сърди! Имах много работа.
- Добре де, ама откога не сме се виждали. От Коледа, когато се прибра за няма и ден...
Вярно е, че от две години се връщам в Русе само за Бъдни вечер – това е специален момент за семейството ми и съм обещала винаги да сме заедно. Мамка му, защо времето тормози хронично, а толкова би му отивало ако го правеше хронологично. Късметлия съм?!
- Разказвай сега. Какво се случва с теб?
- Какво да се случва, Марто, на западния фронт нищо ново. От едната на другата крайност, както по цял ден се занимавах с разни хора от кол и въже и беше адската лудница, те ти сега - трети месец ми е нещо като нищо, но... продължавам битката с вятърните мелници.
- Това ясно! В личен план? Мъжът?
- Мъжът е шест. И той бачка като изоглавен. Доколкото въобще се виждаме, лесно се разбираме. А, Ивата от „Ламите” е в петия месец, че ми хариза единия заек.
- Честито!
- Благонавра, симпатяга е, но ръси талаш и дарадонки. Кръстих го Заки - за да й ям душата, галено от „закуска”. Иначе кучката пак е разгонена и се задоволява с ръба на дивана.
- Сетер ли беше?
- Да, обаче ирландски този път. Същият космополит като Чара – навсякъде летят косми, спомняш си какъв кошмар е. Сега по ушите и отгоре по главата й са се появили от слънцето едни руси кичури, а около очите вече има доста бяло от възрастта. Страшно си приличаме, само че започнах да се изрусявам, за да прикрия белите коси.
- Иво, одъртя, не поумня... Кога ще престанеш с този блондор?
- Скоро, това да си блондинка е начин на мислене, светоглед, цяла философия, с която предпочитам завинаги да си останем чужди.
- Еееее, най-после! Откровено казано, въобще не ти ходи. Мязаш на копанарка.
- Е хайде, хайде! Все за два-три пъти ставам, ха, ха, ха... Проба – грешка!
- Ужасна си! Ще ме извиниш ли за момент, малко да се захлади и...
- Знам, знам...
- Ако се появи девойката, пак от нашето, нали!
- Естествено, с кого ако не с теб и кога ако не сега!
По стара наша традиция като захладнее, докато чоплим житието и битието, питието е коняк. Само дано имат „Плиска”, че „Слънчев”-ият ми е мрачен на вкус, а ако поръчам чужд, ще ми яде душата, че съм станала пържола с претенции. Посегнах да извадя цигара.
Пуша от онзи норвежки тютюн, свиван някъде, май в Полша, четиридесет къса в кутия с някакво шантаво фи – нито нормално, нито слим, но са ми вкусни, колкото и абсурдно да звучи епитетът за непушачите. Както казаха колегите ми: „Естествено, че рокер като теб ще пуши Rockets!”, въпреки че не се определям като рокер, а по-скоро като музикална свиня. Човек не трябва сам да се ограничава, във всеки стил може да се открие нещо стойностно. Това го знам от един музикант навремето - може да са кофти партия за гаджета, но пък са ценни приятели.
Паля. Поглеждам. До масата е щръкнала щателно поддържана руса гърла с изкуствени вежди и още по-нарисувана усмивка. Момичето, на видима възраст около осемнадесет, се вписва толкова успешно в духа на заведението, колкото и пердетата, тип евтинджос от Капалъ Чарши, с реставрираната масивна дървесина в помещението.
- „Плиска”? Чудесно! Два големи и една кола.
Пия го чисто. „До тук добре” - казал педалът, докато го набивали на кола. Нищо против обратните резби нямам, просто този стар лаф ми пасна на състоянието. Явно съм развила някакво седмо чувство покрай предаването. Марто е притеснен, разговаряме, уж по старому, ама се държи като първокурсник преди изпит. Има нещо за споделяне и предвкусвам, че скоро ще бъда посветена в тайната...
Питиетата вече са на масата. Кеф, стъклото е темперирано и самият аромат на брендито сякаш сгрява. Ще го изчакам...
- Извинявай, че се забавих.
Сяда и бързо посяга към чашата.
- Знам, че чакаш с нетърпение. Наздраве, Ив!
- Наздраве, Марто!
Прав е, чакам с нетърпение, но не за да отпия, а и въобще не съм сигурна, че искам да чуя това, което има да ми казва. Видимо се е заредил с кураж и е превключил фаровете на дълги.
- От колко време се познаваме, Ив! Петнадесет години?
Някъде там ще да са. Досега не се бях замисляла кога и как пътищата ни са се пресекли. Просто съм свикнала с присъствието му в живота си и го възприемам като по-голям брат, който винаги съм мечтала да имам. Пак това време и досадната му способност да лети и избелва спомени!
- Ще те питам нещо? Говорили сме си за какво ли не, но така и не сме зачеквали тази тема.
- Коя? Знаеш, че си говорим направо.
- Да, добре..., вярваш ли в духове?
- Шах! Да не са почнали и на теб да ти шепнат от отвъдното? Да бе, да не си мъжката версия на Мелинда? Мартин, Мелинда, все с „М”. Или духовете си падат по имена, започващи с „М”, или си прекалил със сериалите...
- Говоря сериозно. Запознах се с един тип в „Дюни”.
„Дюни” беше една доста прилична рок кръчма на времето. Сега е с нов собственик и ново заглавие, но сред редовния контингент от „упадъчни” субекти, ценящи праведната музика, към чието число спадаме и ние, си остана спрягано старото име. Всъщност и самото заведение остана единственото по рода си в града.
- Нещо като медиум е. Познава миналото, предсказва бъдещето и рисува енергийни картини с пръсти.
- Сигурно бързо се е прочул с таланта си!
Убедена съм, че винаги познава кога точно дилърът ще го излъже в качеството и кога в количеството. Показал е два – три от шедьоврите си на местни меценати и им е нашепнал за културната криза в България, която предстои да се задълбочава, как единствено изпитаната формула „цици / дупе”, ще продължат да продава изкуство, а в световен мащаб някой от близките на Джако ще предяви претенции към наследството. Нанизах едни такива бисери на ум за секунда, без да допускам някой лицев мускул да трепне и да съкруши ентусиазма на Марто.
- Да, така е. Много хора го търсят. Затова започна да идва в „Дюни”. Знаеш, там рядко влизат външни хора и се чувства спокоен. А е свестен, бързо се сприятелихме, дори ми даде малко окултна литература, да се просветя.
Чудесно! Знаех, че Марто не е от ортодоксалните, а протестант, ама какво от това. И двамата не сме били религиозни, с тази подробност, че той поне е вярващ. А, и двамата имаме увлечение по културата на северните индианци. Дали е намерил някаква прилика с шаманите не знам, но факт- така пламенно разказва за ясновидеца, че въобще не се опитвам да взема думата. Практикувам слушане с разбиране, докато в един момент скептицизмът ми не се сдържа:
- И как точно протичат спиритичните сеанси? Кафе, карти, кости, „Уи-Джии” дъска?
- Не, никакви такива бабини деветини. Гледа те право в очите и сякаш вижда миналото, а за бъдещето твърди, че някаква свръхсила му диктува. Сама ще се увериш след малко като ви запозная, но първо исках да те подготвя. Ще видиш, че много неща ще ти познае, при това няма да ти вземе и стотинка, не обича да го черпят.
Лелеее, какъв келепир! Каква късметлийка съм, тръпки да те побият!
- Екстра! Не бързаме обаче, нали! Ще пием ли по още едно? – вметнах с надеждата, че може поне да отложа ако не и да избегна въпросната среща с окултното.
- Винаги „ЗА”!
Знам ли сега, бях длъжна да попитам и побързах да сменя темата.
- Та така, за „Ламите” вече разбра, че ще се размножават. Какво става из вашия мото клуб? Какво прави Баракудата?
- Още не сме зазимили, Баракудата налапа въдицата – продаде „V-max”-а и си взе по по-мощен звяр ама втора ръка и сега духа супата...
След около час вече крачехме по забутаните преки към „Дюни”. По този шорткът възкръсват някои любими гледки от детството ми, одухотворени от лунната светлина. В главата ми нахлуват светли спомени и натрапчивата мисъл, в духа на Уди Алън: не ще и дума, има невидим свят. Въпросът е къде? Близо ли е до центъра и в колко часа затваря, за да закъснеем навреме? 

(октомври 2009)

20 коментара:

ранни записвания Кушадъсъ каза...

много хубаво пишеш, подрави и до скоро, приятна вечер

Мадагаскар каза...

интересен блог, продължавайте да пишете и да споделяте с всички нас, в очакване на нови публикации - поздрави и до скоро

почивка малта каза...

Пишеш много хубаво и увлекателно. Имаш уникален стил!

почивка малта каза...

И аз бих искал да те поздравя за стилът ти, както обичам да казвам ти си истински "писач". Успяваш да привлечеш вниманието, но което е по-важно и да го задържиш. Важно е, защото има много, които си наричат писачи, които успяват да привлекат вниманието на читателя с актуална тема, гръмки заглавия, силно начало, но не успяват да го задържат. Получава се сякаш се изхабяват още с началото, докато при теб има постоянство на силата в текста.

почивка малта каза...

Това ми хареса:"изпитаната формула „цици / дупе”, ще продължат да продава изкуство". Казано напълно искрено - така е! Винаги съм се питала как хората се поддават на това. Е отговора е, че мъжете се поддават, въпреки че знаят много добре тези "маркетингови трикове"...

доставка на алкохол каза...

Много увлекателно пишеш! Чете се на екс или не се започва :) Хареса ми това, че стила е много освободен, много сленг, много искрен... Не знам как да го опиша точно, но това, което ми дойде в главата е, че героите си казват всичко като, че е копиран реален разговор. Кара те да вникнеш в нещата и начина на мислене на героите макар и да не ги познаваш.

натурална козметика каза...

имаш хубав интересен стил на писане - много интересно пишеш - продължавай така - малко темите трябва да ги селектираш по някакъв начин и да си разделяш четивата - доколкото това е възможно - продължавай да пишеш и да споделяш тук с всички нас - защото всички очакваме с нетърпение - поздрави и до скоро

почивки Испания каза...

Искам да те поздравя за добре обиграния стил, който си си създал.Пишеш наистина много добре. Отличаваш се със своят начин на изказване и гледната си точка..Ето подобни писатели като теб трябва да има повече, или по скоро да се осмеляват да показват своите творби."Прав е, чакам с нетърпение, но не за да отпия, а и въобще не съм сигурна, че искам да чуя това, което има да ми казва. Видимо се е заредил с кураж и е превключил фаровете на дълги..."Понякога имаме да кажем много неща, или на нас, но въпросът тук е именно дали сме готови да чуем истината или дали сме готови да понесем последствията от казаните.

парфюм каза...

Страхотен разказ, хубав стил на писане и изразяване.Трябва да имаш голяма смелост, за да публикуваш.Много добре си кръстила тази тема,определено предизвиква желанието ни да я прочетем.Има много които се хвалят,че пишат отлично, че са еди какви си, но самото творчество говори само по себе си ,както оставяш да говори при теб.Като чета нещата ти и аз се сещам за детството ми с умиление и трепет.Направи ли сте голяма обиколка и сте имали хубави преживявания, на Дюните страхотно.

счетоводни къщи София каза...

Много емоционален разказ, добре боравиш и се изразяваш с думите.Продължавай да споделяш с нас.

доставка на плодове и зеленчуци каза...

Имаш хубав стил на писане.Ресторанта като на Неофит Рилски е хубава идея.Сигурно добре им върви като гледам.

нова година Лондон каза...

В стремежа си някои писатели или автори да напишат всичко, което им се върти из главата на края не се получава нищо стойностна и разбрано. Поздравявам те за твоят изказ, отличен е и имаш своя гледна точка за това как трябва да бъде представен един разказ или стихотворение. Надявам се чест да споделяш с нас своите хубави творби. Блога ти е много приятен и винаги всеки може да намери нещо , с което да се по занимава четеейки някоя и друга минута.Ресторанта сто на сто добре им върви и според моята гледна точка.

занималня София каза...

и аз не мога да не забеляза - въпреки че всички предишни коментари са го направили - че пишете много хубаво и имате някой уникален и неповторим стил, малку тематично ги селектирайте нещата и продължавайте да пишете, всичко ще бъде на ред, а произведенията ще са уникални

частна детска ясла в София каза...

много ми харесва стилът ти на писане и силно те насърчавам да продължиш да пишеш и да споделяш тук с всички нас - имаш много фенеове тук, които с нетърпение очакваме нови публикации, поздрави и до скоро и в очакване на нови постове

почивка тунис каза...

"Прав е, чакам с нетърпение, но не за да отпия, а и въобще не съм сигурна, че искам да чуя това, което има да ми казва. Видимо се е заредил с кураж и е превключил фаровете на дълги.- От колко време се познаваме, Ив! Петнадесет години?Някъде там ще да са. Досега не се бях замисляла кога и как пътищата ни са се пресекли"Поздравления за силният разказ. Не бива просто ей така да свикваме с хората около нас. Трябва да ги ценим и да се замислим, че щом сме ги срещнали значи е имало защо .Не се знае какво може да се случи.15 години са много време както пишеш в разказът си.

дайвинг каза...

Пишеш много увлекателно, за което те поздравявам. В последно време всеки тръгна пише и рядко може да попаднеш на нещо съдържателно и смислено. Тази част.. "Тук обикновено е фул и винаги е трябвало да чакам. Виждаш ли тези столове...Проследявам погледа му. Обръщам се и виждам три класически „Thonet”-а, строени безропотно в редица, а огънатото обло дърво на облегалките им, съкрушено се бе подпряло на стената.- Всеки път съм висял на тях поне по половин час, докато някой си тръгне. Късметлия си." е доста позната.Понякога с даден човек имаш късмет и не чакаш, а направо влизаш, което е страхотно.Продължавай да споделяш с нас.

туроператори каза...

Много добре написана история и докато не стигнеш до последното изречение не се отказва човек, което е трудно да накараш в днешно време да успееш да задържиш вниманието на един потребител, браво!" Да, обаче ирландски този път. Същият космополит като Чара – навсякъде летят косми, спомняш си какъв кошмар е. Сега по ушите и отгоре по главата й са се появили от слънцето едни руси кичури, а около очите вече има доста бяло от възрастта. Страшно си приличаме, само че започнах да се изрусявам, за да прикрия белите коси.
- Иво, одъртя, не поумня... Кога ще престанеш с този блондор?" Не е нужно човек да се боядисва, белите коси отиват, не е задължително да ги прикрием.

доставка на кафе каза...

до болка ми е познат този тип разговор със започването от кога не сме се......."Добре де, ама откога не сме се виждали. От Коледа, когато се прибра за няма и ден...Вярно е, че от две години се връщам в Русе само за Бъдни вечер – това е специален момент за семейството ми и съм обещала винаги да сме заедно. Мамка му, защо времето тормози хронично, а толкова би му отивало ако го правеше хронологично. Късметлия съм?!- Разказвай сега. Какво се случва с теб?"какво искат да бъдем постоянно с тях ли, все пак си имаме и друг живот и други задължени.Страхотен разказ поздравявам те за писането не всеки може да предаде така добре история със смисъл.

OutletUSA каза...

Много полезна статия!

uShoppr каза...

Много добър стил на писане!