... И ОТНОВО ЛЮБОВ, ПОЛУУСМИВКА И МЪХЕСТА ШЕГА

С извинение за нелепото закъснение сядам да пиша този материал за представлението „Карнавал” на Камен Донев, чиято предпремиера беше на 4 октомври в Сатирата. Защо чак сега? Защото не съм злопаметна и заложих на принципа, че времето ще ми покаже пътя към позитивно отразяване на преживяното. За режисьора сме свикнали критиката да е на двата полюса – или е несравним талант и гении, или посредствен театрал и откровен простак. Вероятно това е и причината да няма пресконференция по случая, та да може критиката отново да практикува любимото си упражнение от шести клас и да умува какво е искал да каже авторът. Не съм с Ботева кръв, не умея силно да любя и мразя, затова сега търся щастието по средата, подобно на мъжа – между краката.

Току що някои от вас вероятно се подсмихнаха, други сключиха вежди, недоволни от „вулгарния” ми тон. Нещо подобно се случваше и в салона по време на спектакъла, където последователно шест двойки случайно откриваха, познаваха или преоткриваха човека до себе си, водени от любовта, ревността или просто нагона си.

Текстът се поставя за първи път на сцена, а относно хумора в него и местата, на които залата се тресеше от кикот, ще прибягна до сравнението с металите - благородните се патинират с времето, а желязото или се кове докато е горещо, или, оставено под пороя сълзи от смях, просто ръждясва. Живеем във време, когато сексът не само не е табу, а дотолкова ни е залял отвсякъде, че дори сме на път да се удавим на плиткото, без да се усетим. А всички дотолкова са наврели Камен Донев в чекмеджето „смешен”, че се заливат от хилеж на думи като „секс”, „пенис”, „пакет” или просто при вида на обикновен винилов вибратор, ударен в масата, че отстрани човек би си помислил как въобще не осъзнават къде точно е комичното.

А текстът определено има своите достойнства – има над какво да се посмеем, но и над какво да се замислим. Особено в комбинация с брилянтната игра на Албена Колева в ролята на дръзката Моцарела, сама покорила любовника си Пармеджано (Тодор Близнаков) или неспиращата да говори, до степен на психично болна, Офелия (Йорданка Стефанова), уж невинно натресла се на масата на отнесения Хамлет (Герасим Георгиев). Преекспонирания образ на криворазбраната еманципация би трябвало да породи някаква мисъл.

Жената днес е готова на всичко, за да докаже, че е оправна и самостоятелна, но като се види отстрани какви ги върши, я хваща срам. Говори като каруцар, защото си въобразява, че в това се изразява равноправието между половете. Иска да е независима, да доминира във връзката психически, дори физически в леглото и същевременно негодува, че мъжете са пасивни и няма кавалери в наши дни. Това е проблем на обществото, а не на автора на театралната постановката, но истината боли и затова е по-удобно да прехвърлим вината другиму.

На сцената се вихрят още рожденичката Клеопатра (Ана Вълчанова) и експанзивния Антоний (Веселин Цанев), Тоска (Александра Василева) и Марио (Петко Каменов) разчоплят стари сърдечни рани,а Кармен (Мария Статулова) и Дон Хозе (Пламен Сираков) доказват, че любовта няма възраст. Взаимоотношенията между Дездемона (Таня Мицков) и Отело (Благовест Благоев) в известна степен напомнят за хумора от познатото ни предаване „Улицата” с нелепо задълбочените размисли на срамежливия любовник, който на финала хладнокръвно убива от ревност дамата на сърцето си и „възпява” смъртта й с: „На, на, на, курвата умря!”.

Е, щом това ви беше най-смешното от целия етюд, няма да коментирам повече!
Макар и привидно да няма връзка между шестте сърдечни драми, свързващото звено, освен темата любов, се явява келнерът (Кирил Бояджиев). Като един истински професионалист, той винаги се съобразява с моментните настроения на „клиентите” си и в унисон с дискурса ги кани на танц, според традицията на въпросното заведение.

Музиката е на Румен Цонев, хореографията на Светлин Ивелинов, а танците на двойките са внушителни и варират от танго до рок. Сценографията (Николай Нинов) е своеобразен оксиморон – семпла (една маса) и същевременно натруфена (покривка с всевъзможни воали, къдрици и помпони), чудесно импонираща със случващото се на сцената.
Във времена на криза, явно е, че хората отново се вълнуват от любовта и макар и с полуусмивка да ни се налага да приемаме чуждото щастие, истината е една – шегите не са като камъните, колкото повече се търкалят из публичното пространство, толкова повече хващат мъх. Но когато събереш достатъчно на брой мъхести шеги и атакуваш зрителя, те поразяват право в целта – сърцето и ума. Не защитавам Камен Донев, защото сме родом от Русе и ме е налегнал някакъв регионален патриотизъм, а защото това е една силна пиеса, която зрителят трябва да обича и мисли, но с правилните органи.